Тази врата беше довела днес Вивия тук. Смяташе да я открие, тръгвайки от подземните галерии, и подозираше, че се намира точно от другата страна на свличането.
Когато излезе от езерото, Вивия беше премръзнала до кости и дишаше тежко. Облече се, треперейки. А когато се обърна да вземе угасналия си фенер, потрепваща светлина привлече окото й.
Като преминаващ пред луната облак, най-близката ивица светещи гъби угасна. Три от шестте светещи бразди сега бяха мъртви.
Каквото се случваше над земята, се случваше и под нея. Втора мисъл догони по петите първата й: Ярост каза, че трябва да намеря изчезналия Кладенец на произхода.
Вивия се олюля. Не, не — Линдей грешеше. Освен ако… всеки Кладенец беше обграден от шест дървета, а тук имаше шест линии от светещи гъби. Всеки Кладенец беше източник на магия и Вивия не можеше да отрече огромната сила, която пулсираше в тукашните води.
Много отдавна учителите на Вивия й бяха казвали, че петте Кладенеца на произхода избирали владетелите на Вещерия. Това беше свързано с Дванайсетте храбреци и макар че тя не помнеше как точно, все пак не беше забравила, че Кладенецът на водата в Южна Нубревна беше пазил автономията на страната им дълго време даже пред лицата на три разрастващи се империи.
Но може би учебниците по история бяха пропуснали нещо. Имаше един Кладенец, за който те не споменаваха. Един Кладенец за елемента, в чието съществуване никой не вярваше.
Кладенецът на пустотата.
Вивия не беше пустовеща, майка й също не беше, а преди нея и баба й не е била. Как тогава семейството им черпеше сила оттук? Езерото не можеше да бъде Кладенец на произхода.
Не можеше.
Ами ако беше… Тогава тя можеше да изцери баща си. Това бе най-голямата сила на Кладенеца. Силата да лекува всяка болест. Ето че можеше да доведе тук Серафин, за да изпробва водата. Ако той оздравееше, тогава тя щеше да разбере.
Но при тази мисъл празнотата в гърдите на Вивия се изпълни. Задръсти се. Сякаш не й се искаше да води баща си тук долу.
Никакви угризения. Продължавай напред.
Вивия грабна фенера, изрече отсечено „пламък“ и присви очи на рязката светлина. Имаше твърде много въпроси, а нямаше никакво време. Трябваше да обмисли всички идеи и възможности, докато търси — подземният град нямаше сам да се намери.
Нито онзи на повърхността щеше сам да се спаси.
Сама.
Изьолт отново беше сама и се питаше какво ли по-лошо би могло да има в Спорните земи от кръвовещите. Едуан я беше оставил до обраслото дере. Местността си я биваше, в случай че изникнеше нещо непредвидено. Видимостта беше добра, а още по-добро беше прикритието от едри мъхести стволове и дебелите надвиснали гранитни скали.
След като намери една равна канара, където да се изтегне, Изьолт остави вещите си и най-накрая се зае със заека, който беше уловила сутринта. Цял ден той се бе поклащал от чантата на Едуановия гръб и всеки път, когато Изьолт бе поглеждала към него, мъртвите му очи се взираха в нея.
Тя опъна заека на скалата. Тялото му беше вдървено и изстинало, точно както беше казала на Едуан, че ще стане. Дано само месото не се е развалило.
Имаше само един начин да разбере.
Нави си ръкавите. Палтото на Едуан й беше доста голямо и вълната боцкаше. Но с него се чувстваше защитена. То миришеше на пушек и стара пот. Не беше лоша миризма, даже… приятна.
След като си изми ръцете с водата от манерката, тя извади сабята си. С нея отряза краката на заека при ставите, но трябваше да внимава за втората стъпка: лек разрез по гърба.
Изьолт беше толкова вглъбена в старанието си да не пробие някой орган (което щеше да съсипе месото), че не усети приближаването на нишките, докато те едва не я сгащиха.
Ако беше почакала още две секунди, преди да почувства тъканта на света, нямаше да забележи хората, докато не беше станало твърде късно. Но благодарение на Луната майка, навикът й беше по-силен от заека, който беше погълнал вниманието й.
Шест сплита лилави, обагрени със стоманеносиво нишки пълзяха към нея. Глад за насилие, жажда за болка, и то наблизо. Секунди ги деляха от нея.
Изьолт изгуби ума и дума. Нямаше време да реагира, нямаше време да се подготви. Единствената възможност пред нея беше да побегне. Тя грабна сабята си и скочи в дерето, където земята беше равна, а храстите растяха нарядко.
Нишките лумнаха в розов възторг и зелена решимост. Те се впуснаха в устремна гонитба след нея. Но защо, защо, защо? Които бяха тези мъже и защо я преследваха? За разлика от хората на Есме, тези преследвачи не бяха пръснати. Нишките им бяха непокътнати и всецяло отдадени на жаждата да измъчват Изьолт, ако я заловят.