Излишни мерки от негова страна, защото Сафи нямаше желание да офейка. Нишкокамъкът й беше спрял да мига, но тя все така искаше да се измъкне, а с Бейдидските пирати шансовете й по улиците на Салдоника бяха много по-големи, отколкото съвсем сама.
А те наистина бяха засипани с боклуци и говна и Сафи го забеляза още щом напуснаха чистите граници на бейдидската територия.
— Къде отиваме? — попита тя, извърнала назад глава, за да я чуе Кейдън.
Отново бяха на открития пазар, а отгоре им се вееха алените знамена на Червените платна.
— Нали каза, че Червените платна ще ни убият?
— Така е — издигна глас той над следобедната глъчка. — Те дават обет да убиват на място всеки карторец и ето защо няма да говорим на карторски, а също и няма да се маем там много.
Да се маем много къде? — прииска й се да попита. И защо изобщо ме взе с теб? Но не можа, защото наближиха огромен сводест проход, където чакаха мъже, въоръжени с повече ножове, отколкото зъби в устата.
Те изгледаха Сафи и Кейдън, които минаха спокойно край тях. Лоши хора. Зли, й каза трептенето на магията й. Поне никой не понечи да ги последва в света на сънливите мочурища на територията на Червените платна.
Бейдидчаните бяха разчистили земята и изградили хубав град в своята част от полуострова, но Червените платна бяха оставили джунглата да вирее на воля. Техният свят беше какъвто Сафи си го бе представяла, какъвто Хабим го бе описвал. Разрушени колиби бяха потънали в масивни коренища или се гушеха до обрасли с пълзящи растения руини. Разхвърляни. Без никаква организация. И почти всичко беше построено на колове, ще речеш, че блатистата почва се наводняваше при пороите.
Между сградите бяха преметнати въжени мостове и от разкривените прозорци висяха толкова начесто проснати дрехи, колкото и трупове. Едни бяха подути и пресни, други се бяха разложили и скелетите им лъщяха.
Ето до какво водеше пълната свобода. Ето какво вършеха хората, когато липсваха правила или имперска власт.
Картора има своите трески за дялане, еретичке, но в нея има сигурност. Има храна, богатство, пътища, образова— ние. Мога да продължа, защото списъкът е дълъг.
Проклет да е ад-бардът, защото думите му бяха верни. Те пееха дълбоко във вещерството й с успокояващ златен пулс под изменчивото дращене на злото, което я обграждаше.
Кейдън поведе Сафи по тясна уличка, която минаваше между развалини и дървета. Приглушена музика, разговори и звуци, които се чуваха само в бардаците, предшестваха табела с формата на цвете, която проскърцваше на идващия от блатата бриз: ПОЗЛАТЕНАТА РОЗА.
Кейдън спря Сафи пред дъсчената постройка.
— Вътре ни чака жена адмирал, която трябва да… поразпитам. А твоята работа, еретичке, е да се погрижиш тя да каже истината.
— През разложения труп на баба ми — изсумтя Сафи. — Никога няма да ти позволя да се възползваш от магията ми, ад-барде.
— Нямаш избор.
Той развъртя камата. Светлината се отрази в стоманата.
— Не можеш да ме накараш насила — тя запърха с мигли и сключи ръце зад гърба си. — Както, струва ми се, вече ти казах, мога да се усмихвам и на най-грозния жабок, а той и за миг няма да разбере, че го лъжа.
Ред беше на Кейдън да изсумти.
— О, еретичке, ти дори не знаеш, нали? — мъжът мушна ножа си в калъфа на хълбока. — Не моята ад-бардовска защита те предаде във Веняса. Ти сама се предаде.
Сафи замръзна. И въпреки здравия разум, се хвана на въдицата.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа — той се приближи, — че се издаваш.
— Не се издавам.
— О, да, издаваш се.
Той се усмихна. Усмивката на шлифования измамник, от която кръвта на Сафи кипна и тя подскочи
— Тъй че каквото и да ми каже адмиралът, стига ми да те погледна, за да разбера дали това е истината, или не. А сега… — той сложи спокойно ръце на раменете й и я обърна с лице към разнебитената врата на „Позлатената роза“. — Да влезем вътре и да приключваме по-скоро, преди да сме увиснали да съхнем при онези трупове.
ДВАЙСЕТ И ЕДНО
— Това е ужасно — измърмори Мерик, докато с Кам навлизаха все по-надълбоко под земята на светлината от един стар фенер.
Две нива под входа към влажните резервоари наклякалите хора все така не намаляваха, нито пък плъховете, чиито очи блестяха в мрака.
— Човек трябва да вижда небето.
— Не очаквах, че ще се уплашиш, сър. — Кам му хвърли дяволита усмивка през рамо.
— Не съм се уплашил — изгледа я намръщено Мерик. — Тук няма вятър, момче. Няма въздух. Чувствам, че се… задушавам.