— Случва се, сър. Случва се.
Сетне махна с глава към осветеното стълбище и без да изчака Мерик, тръгна нагоре.
Вивия тъкмо се беше преоблякла в чистата униформа, която винаги държеше скътана зад боровинковите храсти, и вече вървеше между сливовите дръвчета в дворцовата градина, когато до слуха й достигна суматоха.
Тя забави крачка, обърна се назад и видя, че кралят се е запътил към градината на кралицата. Зад него се мъкнеха стражите и слугите, а също и двама лечители в стандартните кафяви роби.
Това беше необичайно. Кралят рядко излизаше от стаята си и никога не стъпваше в градината на кралицата.
Никога.
Докато Вивия се втурна обратно към обраслите с бръшлян стени, хората от антуража му се бяха наредили покрай тях, а тикани от Райът, кралят и столът му вече бяха влезли вътре.
Момчето тъкмо се измъкна навън пред вратата, когато Вивия влетя в градината. Той й кимна намусено, но двамата избягнаха да се погледнат в очите.
Кралят седеше пред езерото в подвижния си стол, с гръб към нея. Ореолът на косата му едва покриваше черепа му, а той още беше по нощница, въпреки че наоколо беше пълно с хора. Някога за същото вечно хокаше майка й.
Вивия приближи Серафин с изпънат като мачта гръб. Това е нормално, казваше тялото й. Не виждам повод за тревога.
Лъжа. Тялото й беше лъжа. Умът й препускаше, повтаряше всяка нейна стъпка, откакто бе излязла от подземието преди минути. Беше ли затворила плътно капака? Боровинките бяха ли оправени, както трябваше? Ами ирисите — дали не ги бе стъпкала, без да иска?
— Райът? — чу се тънкият глас на краля.
— Не, Ваше Величество — извика тя. — Вивия е.
— О, хубава изненада — кралят наклони глава настрани и Вивия видя края на щърбавото му ухо. — Помогни ми да стана.
— Сър?
Тя се спусна напред, като се молеше баща й да не се опита да стане сам. Стигна до стола му.
— Сигурен ли сте, че е разумно?
Той вдигна поглед към нея. Тя не можа да преглътне възклицанието си. В мрака на кралското крило дъщерята не бе забелязала колко бледа бе станала кожата на краля. Колко хлътнали бяха очите му.
— Искам да поседя на пейката на Жана — обясни той.
Но когато тя не помръдна, той изръмжа:
— Сега.
Тялото му беше болно, но умът му все още владееше нихарския гняв.
Вивия мушна ръка зад гърба му. Той изсъска от болка, очите му се присвиха. Скелет, помисли си Вивия. Пръстите й стискаха само кости.
Заля я нова вълна срам. Ключът за бащиното й изцеление навярно се намираше точно под тях. Не можеше да скрие езерото от него. Ще му каже за него. Разбира се, че ще му каже.
С четири нестройни крачки те стигнаха до пейката. Тя беше мръсна, но когато Вивия понечи да изчисти праха, цветния прашец и семенцата, Серафин й нареди под нос да ги остави.
Щом Серафин седна, тя зърна изражението му. Устните му бяха извити назад, ноздрите му потрепваха. Отначало Вивия си помисли, че пейката е твърде мръсна. Сетне осъзна, че очите му се бяха приковали във флотската й куртка.
— Още не си облякла адмиралската униформа?
— Не ми остана време — измърмори тя. — Ще намеря сива куртка довечера.
— О, на мен ми е все тая — той повдигна тънкото си рамо. — За теб се тревожа, Вивия. Визерите ще кажат, че си немарлива, а прислугата — че приличаш на майка си. А това не бива да става, нали?
— Не — съгласи се Вивия и все пак си помисли, че баща й беше този, който изглеждаше мърляв и малко умопомрачен.
— Някакви вести за смъртта на Мерик? — попита той и най-сетне премести погледа си от нея към езерцето. — Какво толкова има шпионите ни да открият кой го е убил?
Вивия беше получила новини, но те бяха объркани и водеха обратно към Нубревна. Убиецът беше скрит сред тях и тя не бе готова да сподели тази информация с баща си.
Поне засега не.
Затова каза единствено:
— Няма нови следи, Ваше Величество, но изглежда, че императрицата на Марсток е била убита по същия начин.
— Ето един силен владетел. Ванес, а също и майка й преди нея.
Вивия преглътна. Аз мога да бъда силна.
— Жана беше твърде деликатна. Твърде покорна — Серафин даде знак на дъщеря си да седне до него. — Не като нас.
Вивия седна, но не можа да спре треперенето на ръцете си. Трябваше да ги стисне в юмруци върху бедрата си. Бездействието е най-бързият път към лудостта, напомни си тя, сякаш това щеше да обясни вълнението й.
Колкото повече баща й упрекваше Жана за дреболии, толкова повече Вивия се чудеше дали няма друга причина, поради която гърбът й настръхва.