О, досега тя беше свикнала с обидите срещу другите. Обикновено дори се наслаждаваше на факта, че ако и да мразеше всички останали, Серафин все още обичаше нея. Днес обаче й бе по-трудно да се усмихва и да се смее от друг път.
— Кретени — изсъска той и на Вивия й трябваше миг, за да разбере кого ругаеше в момента.
Лечителите, осъзна след миг.
— Казват ми, че съм по-добре — Серафин се усмихна. — Това е нихарската кръв. Кьсметлийка си, че във вените ти тече такава сила.
— Знам — отвърна тя, но погледът й се застоя върху кожата му, крехка като стари змийски люспи.
— Кралското родословно дърво болезнено се нуждаеше от нихарската жилка — продължи Серафин и заговори с въодушевление. — Преди аз да се появя, към Жана се отнасяха с неуважение. Гражданите, войските, а най-вече съветът. Знаеш, че тя получи тяхната почит благодарение на мен.
— Знам — повтори Вивия.
— И за теб ще сторя същото — той се усмихна нежно, а влажните му очи се скриха сред бръчките му. — Веднъж да оздравея, ще вляза при съвета и ще им наредя да сложат короната на главата ти.
— Благодаря ти.
Тя му се усмихна нежно и беше искрена, защото един Ноден знае какво би правила без баща си. Или без нихарската кръв в жилите си.
Навярно щеше да последва майка си.
— Аз искам най-доброто за теб, Вивия — бризът повя белите му кичури. — И знам, че ти искаш най-доброто за мен.
Вивия застина, срамът я жегна по-остро. Баща й бе тъй болнав и немощен. Каквото и да казваха лечителите, той бе на прага на смъртта.
Но тя щеше да се опита да го излекува. Щеше да му каже за подземното езеро. Вярно, че нещо пролазваше по гърба й при мисълта за това, вярно, че майка й бе казала да го пази в тайна, но това беше, преди Жана да се хвърли от моста и да остави дъщеря си сама. Това беше, преди да реши, че собствената й меланхолия е по-важна от Вивия.
Серафин й бе останал верен през всички изпитания. Той бе добър баща, макар че тя не го заслужаваше.
Вивия си пое шумно дъх и тъкмо понечи да посочи боровинките и капака, когато се разнесе звън.
Камбаната за тревога в двореца.
Тозчас принцесата скочи на крака и мигом изкрещя на стражите да заобградят краля. Сетне предупреди с шепот баща си да запази спокойствие и се затича вън от градината на кралицата. По средата на леха с тиквички налетя на Стикс.
— Какво се е случило? — изкрещя Вивия над звъна на камбаната, като се стараеше да не обръща внимание колко разчорлена е приятелката й и как е подпухнало лицето й. Сякаш цяла нощ не бе мигнала.
— Хранилищата — викна Стикс и махна на принцесата да я последва. — Някой се е вмъкнал в тях и, сър, мисля, че е бил Ярост.
След оглушителния грохот на водата, тишината на издигащия се нагоре тунел бе тревожна. Мерик не разбираше как тъй тънък пласт скала успяваше да заглуши тътнежа отдолу. Особено когато продължаваше да усеща треперенето в краката и в дробовете си.
Миризмата тук беше малко по-поносима, защото, макар че бяха изоставили Говняната улица, двамата с Кам носеха нечистотиите със себе си.
Изкачиха четирийсет и четири стъпала, а Кам по целия път тихо броеше, сетне стигнаха тухлена стена с нащърбена пукнатина, която се спускаше по нея. Процепът явно беше станал по случайност.
Острите му зъби изглеждаха скорошни. Посипаните отломки бяха пресни.
Но нямаше съмнение, че това беше целта, заради която Мерик и Кам бяха били път дотук, затова те се мушнаха през пролуката. Първи мина Мерик и се озова зад лавица от влажно кедрово дърво. Врътна се настрани и попадна в изба.
Кралското хранилище. Изглеждаше точно както го помнеше: неравни лавици, отрупани с щайги, чували, одеяла и бутилки — всичко, което беше необходимо да се ръководи дворецът.
Известно време той стоеше и се ослушваше. Опипваше застоялия въздух за чужд дъх, мижеше срещу слабата, мъждукаща светлина от магическите лампи.
Но не чу никого; не видя никого. Само водата капеше в локва наблизо. Кондензация от плачещите гранитни стени, а може би и пукнатина в основите.
— Намираме се на най-ниското ниво в кралското хранилище — измърмори той на Кам накрая.
Дъхът й изхвърча от изненада.
— Хм, лесно се вмъкнахме.
Мерик се съгласи и се зачуди дали пък хиксът на картата беше знак не за тайна среща, а за дупката в резервоарите, която трябваше да се поправи.
Но ето че бяха тук и той се канеше да поогледа. Особено когато за първи път виждаше запаси на последното ниво. Горните два етажа обикновено бяха пълни, но четирите под тях вечно бяха празни. Вечно.