Мерик беше влизал тук преди два месеца. Беше слязъл до второто ниво, а след като не бе видял друго освен мишки, бе отишъл право при баща си, за да поиска да изпратят търговски представител във Веняса преди Срещата за Спогодбата.
Серафин бе приел.
А сетне беше възложил на Мерик задачата не само да възобнови търговията, ами да представлява Нубревна като адмирал на Кралския флот на Срещата за Спогодбата.
Най-светите души пропадат най-надълбоко.
— Ела — принцът повика Кам с повдигане на брадичката.
Рафтовете в хранилището се събираха в средата, където каменно стълбище се виеше шест етажа нагоре. Вървяха покрай редовете и всяка лавица беше наблъскана с провизии.
— Какво пише тук? — прошепна Кам и посочи един издут чувал.
Бяха преполовили пътя до средата на помещението и провизиите намаляваха.
— Не прилича на нубревненската азбука.
— Защото не е — отвърна Мерик. Той се заигра с мърлявите си ръкави. — Това са думи на далмотски. Тук пише жито. На другия — ечемик — посочи една щайга с червен надпис отстрани. — В тази щайга има сушени фурми от Марсток. А на онази на карторски пише орехи.
Кам изви устни на една страна.
— Но, сър… какво правят тук чуждоземни храни? Нали никой не ще да търгува с нас?
Мерик се питаше същото, но можеше да се досети. Догадката му извикваше марстошко оръжие, миниатюрни кораби и жестокост в морето.
Гневът запращя по ръцете му.
Но запасите тук надхвърляха много повече онова, което двуседмичното пиратство можеше да донесе. Вивия е започнала проекта „Лисиците“ още преди месеци, много преди да предаде Мерик в морето и да го остави да умре.
Колкото повече приближаваха сърцето на избата, където ги чакаше витото стълбище, увереността му растеше заедно с яростта му. Тук всички рафтове бяха празни, сякаш човекът, който бе трупал припасите, искаше те да останат скрити.
— Нагоре — нареди Мерик.
Трябваше да провери петия етаж. Трябваше да види дали има още храна.
Имаше и дробовете на принца се разгоряха като пещи. Петият етаж бе още по-претъпкан от шестия и нито един етикет не беше на нубревненски.
И всичките припаси бяха тук, където никой не се нуждаеше от тях. Тези запаси трябваше да изхранват Иглената кула или бездомниците в резервоарите, или — водите на ада! — хората на Нихар щяха да ги вземат. Но ето че те стояха тук, без да са от полза за никого. Освен навярно за Вивия.
Достатъчно, Мерик беше видял достатъчно и беше време да си вървят, откъдето бяха дошли. Тук нямаше никаква среща. Само дупка, която трябваше да се поправи.
Мерик и Кам бяха преполовили пътя към стълбите, когато към тях долетя стенание:
— Помощ.
Мерик замръзна насред крачката си. Кам спря до него. Пъшкането се повтори:
— Помощ.
Кам се хвана за корема.
— Трябва да проверим, сър.
Мерик тръсна глава. Не.
— Тук има ранен човек, сър.
Ново тръсване, този път по-твърдо. Нещо ледено се надигна в жилите му. Нещо мощно и черно, изтъкано от Миноги и сенки. Бягай, докато още можеш, крещеше инстинктът му. Тук е опасно за теб!
Сенчестият мъж беше тук.
Мерик сграбчи Кам за още мокрото и кирливо наметало и я повлече към стълбите. Бяха направили три крачки, когато стигнаха източника на стенанията.
На плочите лежеше проснат мъж с меч в корема, а вътрешностите му проблясваха на пода. В очите му се четеше болка, а линии, черни като най-черните морски дълбини, чертаеха мрежа по лицето му.
Всичко много приличаше на една друга смърт. На друго убийство, което Мерик беше извършил. Бягай, докато още можеш, бягай, докато още можеш!
Кам се измъкна от ръката му и коленичи до мъжа.
— Тук съм — изрече тя нежно, за да го успокои. — Вече съм тук.
Очите на мъжа се извъртяха към нея и той сякаш я позна. Опита се да заговори, но кръвта избълбука от устата и от дупката в корема му.
Раната беше смъртоносна и стражът нямаше да оживее, но Кам имаше право. Дори мъртъвците заслужаваха състрадание. И макар че всяка фибра в съществото му крещеше да бяга, той коленичи до момичето. И тогава го видя.
Единият от пръстите на мъжа липсваше — лявото му кутре, точно като на убиеца Гарън.
Всичко от онази нощ на „Жана“ се повтаряше. Но как? Кой беше този мъж? Едва ли това беше случайно съвпадение.
Преди Мерик да успее да зададе въпросите на умиращия, всичко в тялото му застина. Даже хранилището и прашинките сякаш спряха неподвижни.
Мъртъв. Мъжът беше мъртъв.
Мерик се покашля и понечи да нареди на Кам да вървят. Само че в този миг в избата се разнесе стържене. То пропълзя по кожата му като хиляди пясъчни бълхи.