Кам залитна назад и падна по дупе. Мерик зяпаше трупа. Устата на мъртвеца не помръдваше, очите му останаха безжизнени и изцъклени… Но нямаше съмнение, че думите излизаха от неговото гърло.
Невъзможно, невъзможно.
Кам издрапа назад на четири крака и изсъска:
— Сър, сър — докато трупът продължаваше да шепне.
— Сър, сър, сър — Кам го сграбчи.
Разнесе се камбанен звън. Оглушителен по силата си и неумолим по настойчивостта си — биеше камбаната за тревога в двореца.
Мерик стана. Хвана Кам за ръка и побягна с нея към стълбите, докато остатъкът от песничката продължи да се плъзга край тях.
Невъзможно, невъзможно.
Стражите вече се спускаха надолу. Мерик усети тропота на стъпките им по каменните стъпала. Почувства дъха им, който се спускаше по въздуха.
С Кам стигнаха най-долното ниво и хукнаха между лавиците. Но необяснимо как, стражите успяваха да ги настигнат.
Миризмата, помисли си смътно Мерик. Стражите надушват миризмата. Но нямаше какво да се направи, освен да продължат да тичат. Лавиците се сливаха една с друга пред погледа му. Двамата дишаха на пресекулки.
Стигнаха задната стена. Мерик набута Кам зад кедровите сандъци. В същия миг светлината се разля отгоре му.
Десет стражи с факли в ръце се приближиха.
— Ярост! — изкрещя един.
— Застреляйте го! — излая друг.
Мерик се прехвърли в резервоарите след Кам. Глупавото момиче го чакаше и той пак го хвана здраво за ръката и после побягнаха надолу в тъмния тунел.
От варовиковите стени отскачаха сенки, викове, нечистотии. Сетне Кам извика:
— Арбалети!
И в гърдите на Мерик изригна мощен вятър.
Не, не беше вятър. Ударът, грохотът беше от водата.
Войниците им викнаха да спрат. Но те не ги послушаха. Не можеха. Този тътен, тази наближаваща буря…
Мерик и Кам трябваше да преминат Говняната улица, преди да ги застигне приливът.
Стигнаха мръсния тунел. Кам падна вътре, с нея и Мерик, коленете им се огънаха. Ръцете и гърдите потънаха. Но ревът, водата ги накараха пак да скочат на крака.
Побягнаха. Една стрела от арбалет изсвири покрай главите им. Втора разби близкия фенер, потопи ги в мрак и те останаха само с факлите на приближаващите се войници.
Но водата не се интересуваше. Тя продължаваше да приижда все по-близо и тъй оглушително, че все едно пак бяха в Лейна. И Кълен умираше пръснат. Няма спасение. Само бурята.
Мерик тичаше, с очи, обгърнати в мрак. Със слух, погълнат от бумтежа на водата. Напред, напред, трябваше да продължи напред.
Проблесна оранжева светлина. Нови фенери. Нови тунели. Краят на Говняната улица беше съвсем близо и оттатък се виждаше просветващата рампа. Мерик се затича по-бързо. Четири крачки.
Две.
Хвърли се на площадката, но щом се извъртя назад, видя, че Кам изостава с десет крачки, а водната планина е по петите й.
Без да се замисля, той пусна магията си. Ветровете се увиха около момичето. Тънки, но мощни. Точно като нея. Въздушната спирала я повдигна и я пренесе последните метър-два.
Запъхтяна, Кам се свлече на земята до него. Тялото й трепереше. Омазана в слуз и Ноден знае още какво, докато водата се пенеше край тях в омагьосания тунел.
Мерик посегна тревожно към нея.
— Добре ли си? — попита задъхано.
Изтощено кимване.
— Да… сър.
— Не бива да спираме.
— Никога — изпухтя тя и когато той й предложи ръката си, тя се усмихна уморено.
После заедно оставиха свирепата Говняна улица зад гърба си.
ДВАЙСЕТ И ДВЕ
Едуан се спусна по крайречната пътека с пламнала магия. Тялото му хвърчеше прекалено бързо, за да спре, прекалено бързо, за да се бие. И той профуча право през Червените платна, хукнали след нишковещата.