Сред яростни крясъци те извадиха лъскавите си саби. Но Едуан нямаше намерение да се бие. Не и днес.
Един меч изсвири и той инстинктивно залегна, превъртя се напред и се изстреля от дърветата право срещу Амонра.
Нишковещата, нишковещата — къде беше нишковещата?
Ето я. Съвсем близо, на брега. Ще я настигне, ако момичето спре да тича.
Но тя не спря, ами извърши такава чутовна глупост, че Едуан се зачуди дали не бе решила да сложи край на живота си. И преди я бе виждал да прави същото, на пътя покрай скалните отвеси на север от Веняса. Но този път Едуан нямаше да я остави да му се изплъзне.
Този път щеше да скочи с нея.
Кръвомирис, смърдящ на мъчения и размазани вътрешности, го удари в носа. Той се обърна назад тъкмо когато мъжът го нападна. Едуан ритна — сякаш чук се стовари отстрани на коляното на другия.
Костта се строши. Мъжът падна, но Едуан вече тичаше, готов да се гмурне в реката… Само че застина. Едно бежово палто, неговото палто, което бе дал на нишковещата, се носеше по реката с такава бързина, каквато не бе по силите на жив човек.
Освен ако това не беше Едуан. Той се спусна в подхранвания от магията му бяг. След секунди настигна палтото, което плаваше надолу по течението, близо до брега.
Едуан се стрелна още по-бързо към едно дърво покрай реката. Брегът под него беше подкопан и оттам стърчаха корени, за които можеше да се хване. Пръстта заваля, когато се спусна до долу и уви ръка около коренището. Водата го опръска, студът смъкна кожата от бузите му.
Палтото стигна до него. Той се протегна. Изпъна ръка… Беше твърде далеч. Пръстите му сграбчиха ледената вода. Без да се замисля, мъжът се отблъсна от брега и се гмурна във вълните.
Но под вълненото палто нямаше никой. Само студ и абсолютната ярост на Амонра.
Изьолт не проумяваше как така още бе жива.
По силата на разума и физиката трябваше да е мъртвец. Амонра беше неукротима. Реката я изплюваше нагоре, после я засилваше надолу. Светлина, глътка въздух. Мрак, смърт. Ни звук, ни цвят, ни дъх, ни живот. Дали за век, или за миг — течението обсеби всяка частица от съществото й.
Изьолт се удряше в камъните, в дъното, в яростно твърдите вълни. Краката й се закачаха в скалите и клоните. Стотици невидими нокти по дъното. Всеки път, щом запенените води я изплюваха на повърхността, за да може да си поеме глътка въздух, те тозчас пак я засмукваха.
Докато накрая момичето се удари в нещо, което на свой ред я удари. Светът изхвръкна от ума й. Тялото й отскочи назад. Нещо не беше наред и все пак нещо я държеше здраво.
Тя отвори очи, като се бореше с бумтежа на реката върху лицето й. Не видя нищо, но усети нечии ръце. Нечия прегръдка.
Той. Нямаше кой друг да бъде. Само той беше безнишковец.
Само той беше толкова силен.
Но Амонра беше по-силна и от него. Много по-силна. Тя повлече напред кръвовещия, а с него и Изьолт. Повдигна ги на повърхността… после ги запокити на дъното.
Въздух, помисли си Изьолт. За друго не й оставаха сили. Звезди проблясваха, избухваха. Бумтежът изпълваше черепа й.
Но още нещо се намърда в изостреното й съзнание. Някакъв грохот, нещо яростно.
Нещо, в което нямаше да оживеят с кръвовещия: водопадите на Амонра.
Когато вкочанените й пръсти се удариха в едрозърнестите камъни, Изьолт заби крака. Реката я повдигна, но тя потъна още по-навътре. Зад нея кръвовещият последва примера й и закопа петите си.
Той спря речните зъби с тялото си и Изьолт протегна вледенените си ръце, за да се хване за нещо. Обезумяла от страх. Въздух, въздух. Кокалчетата й се ожулиха в камък. Като отдалеч усети как кожата й се сцепва и как кръвовещият губи битката. Скоро реката щеше да ги помете.
Въздух, въздух.
Каквото и да бе порязало кокалчетата й, то стърчеше от висока каменна колона. Тя го сграбчи с премръзналите си пръсти. Тъкмо навреме. Петите на Едуан се изтръгнаха от утайката на дъното. Реката го запрати напред.
Но той сграбчи здраво Изьолт, а тя се стисна здраво за скалата. Мускулите й изпищяха, ставите на раменете й изпукаха.
Едуан се закатери по нея. Огромната му груба ръка се затвори около нейната, застопорявайки я на място, а и него също, после той се улови за същия камък.
Въздух, въздух.
Намери нова хватка за ръката си. Той задърпа, Изьолт забута и сантиметър по сантиметър двамата се заизкачваха. Изьолт беше опората. Едуан — хватката. А реката — стихията.
Докато накрая Амонра ги освободи. Докато накрая изплуваха на повърхността и въздухът, въздухът ги облъхна.