Изьолт има време, колкото да зърне острите чупки на водопада под тях и кашлящия кръвовещ до нея, после да се свлече на мокрия гранит, и светът блажено притихна.
Като че часове наред Едуан лежа на гранита задъхан, докато Амонра кипеше отдолу и ледената й захапка лека-полека отпусна костите му. Но ревът на реката тъй и не заглъхна.
Накрая нишковещата се надигна и Едуан стори същото. Преследвачите им от Червените платна си бяха отишли. Наоколо не бяха останали никакви миризми — нито техните, нито нечии други.
— Стой тук — каза й Едуан със задавен от водата глас. — Скоро ще се върна.
Момичето кимна мълчаливо и той насочи магията си навън, а сетне обходи района, за да потърси скривалище. Място, където носът му не долавяше човешка кръв и където от години не бе стъпвал човешки крак.
Откри останките на древна крепост. Повече гора, отколкото крепост, времето отдавна бе заличило вдигнатите от неизвестна ръка в скалата гранитни стени и колони. Ерозията беше изяла старинните резби до неразличими бразди. Подът и покривите бяха сменени от коренища и клонаци, на мястото на плочките и мозайките сега имаше лишеи и плесен.
Но тук, сгушени в лоното на скалата, те можеха да се укрият и отбраняват. Едуан подуши щателно навсякъде, но не откри друго освен животински миризми. Враната беше минала оттук, но не и хора. Нито търговци на роби.
Когато се върна при лъскавия гранит, той произнесе единствено „насам“, но тя го разбра. И тръгна подире му. Отдалечиха се от водопада, от реката, от хорския кръвомирис.
Слизането по стръмния склон ставаше бавно. Непроходимият терен непрестанно ги принуждаваше да се връщат назад. Накрая първите монолити щръкнаха назъбено от пръстта, земята се изравни в тясна, буренясала степ. Тук хората бяха издълбали скалата според желанията си. Пак тук гигантските кипариси бяха хванали безпрепятствено корен.
Докато вървяха, нишковещата мълчеше. Дишаше тежко и жадно. Явно се нуждаеше от почивка и храна. И макар че мускулите на Едуан копнееха да побягнат, той вървеше бавно. Така че тя да може да го следва.
Накрая стигнаха сърцето на руините. Единственото място с четири стени, които още не бяха рухнали. Вярно, че пълзящите растения и гъбите бяха превзели гранита, а отгоре нямаше покрив, но стените си бяха стени. И повечето хора ги обичаха.
Но пък нишковещата не беше като повечето хора.
Тя седна на един камък в земята и притисна колене към гърдите си. Въпреки знойната жега трепереше.
— Защо те търси оня? — дрезгавите думи на Едуан разцепиха живата тишина на мястото.
— Кой? — попита нишковещата с изтощен и приглушен от коленете й глас.
Повдигна глава. На челото й имаше рана, която той едва сега виждаше.
— Духовникът пурист. Корлант.
За негово удивление, дъхът й секна. Тя стисна високо дясната си ръка и по лицето й премина сянка на страх.
Най-яркото изражение, което беше виждал у нея. И то говореше, че грижливият й самоконтрол бе рухнал под изтощението. Едуан не бе вярвал, че това е възможно.
Това момиче се бе било срещу него, бе го измамило и му бе счупило гръбнака. Беше се било срещу градските стражи и се бе хвърлило с главата напред срещу пръснати отрововещи, но никога не бе показвало страх.
— Значи го познаваш.
— А ти — личеше си, че трябва да се концентрира, за да изрече думите — откъде го познаваш?
Едуан се поколеба. Известно време единственият звук, който се чуваше, беше далечният рев на водопада. А единственото движение идеше от бриза, който подръпваше клоните над главите им.
Кръвовещият седеше под меча на Съдбата. Въпросът беше коя страна на острието му щеше да боли по-малко? Ако кажеше на Изьолт истината за Корлант и стрелата, то значи предателството, което беше планирал, ставаше невъзможно.
Но ако си затраеше за стрелата, тогава още преследвачи като Червените платна щяха да я гонят. Едуан не можеше вечно да стои до нея, а ако някоя от другите Корлантови хрътки пак ги застигнеше както Червените платна… или онзи огневещ, тогава той губеше среброто си.
Той измъкна стрелата от джоба си.
— Корлант ме нае — обясни рязко, — преди да те срещна. Искаше да те намеря и да те заведа при него. Жива.
Предпазливо, полека той се приближи към нишковещата като очакваше тя да се подплаши.
Но не. Естествено, че не. Момичето потърка горната част на ръцете си и взе стрелата от чакащата му ръка.
— Защо ми казваш това?
— Защото сребърните ми талери струват повече от заплащането, което духовникът ми предлага. И защото Корлант е наел и други следотърсачи. Онези мъже работят за него и предполагам, че ще има още.