Изьолт го гледаше и леко се поклащаше. Лицето й се набръчка. После тя се разсмя.
Звукът не приличаше на нищо, което Едуан беше чувал някога. Това не беше звънливият смях на богаташките съпруги във Веняса, които сдържаха веселието си и го използваха като оръжие. Нито дрезгавият кикот на човек, който се смее свободно, открито и често.
Това беше остър, задъхан смях, отчасти чуруликащ ромон, отчасти обезумяло стенене. Той дразнеше ухото и не приканваше хората да го споделят.
— Прост късмет — задави се тя. — Ето това ме спасява всеки път, кръвовещи. Чист. Прост. Късмет — за първи път, откакто сключиха споразумението си, нишковещата проговаряше на далмотски. — Богиньо на небесата, изразът казва всичко. Прост късмет. Избери най-глупавото решение и Съдбата ще те възнагради. Аз трябваше да съм мъртва, кръвовещи. Трябваше да са ме разкъсали на парчета още на скалите или да съм се удавила във водопада. Но не съм. Ами Корлант? Той и преди се опита да ме убие. С тази стрела — тя я вдигна и я огледа. — Дори я прокле. Тъй че ако раната не ме погуби, п-п-проклятието му да стори това. Но ето че аз съм жива.
Смехът й изтъня. После спря съвсем.
— А през цялото време, кръвовещи, ти се с-спотайваше някъде наоколо. Заради теб трябва да се върна при племето ми, което означава, че пак заради теб Корлант м-м-може да ме нападне. С други думи, ако никога не те бях срещнала, дали изобщо щях да бъда тук сега?
Очите на Едуан се присвиха не заради думите, а заради начина, по който ги каза. Тя го винеше за духовника пурист Корлант. Винеше го за всичко, но той също не бе искал това да се случва.
— Ако аз не те бях срещнал — възрази той хладно, — тогава гръбнакът ми нямаше да се счупи, а Леополд фон Картора никога нямаше да ме наеме. Животът на монахинята Иврен нямаше да увисне на косъм, а аз нямаше да бъда принуден да работя за…
— Монахинята Иврен е жива? — нишковещата скочи на крака и ново изражение отми истерията: ококорени очи, разтворени устни. Надежда. — Мислех си, че пръснатите са я убили в Лейна. Но… тя е жива?
Едуан кимна и Изьолт вдигна глава нагоре. Очите й се затвориха. Когато пак заговори, отново беше на номатски и без да заеква:
— Каквото и да се е случило между нас — с равен глас каза тя, — каквито и събития да са ни довели тук, те не могат да бъдат променени. Сега аз ти дължа живота си. Два пъти.
Щом я чу да споменава, че му дължи живота си, Едуан застина. Но тя не беше свършила.
— В Дейна ти ми обеща, че ако пак се срещнем, ще ме убиеш. Каза, че си си платил дълга. Но по твоите сметки аз съм ти длъжна — веднъж, защото не ме уби снощи. И втори път, защото ме спаси в реката. А може би и трети път, задето ме предупреди за Корлант — тя се засмя със същия онзи истеричен смях, но след миг спря и лицето й стана хладно и сериозно. — Не знам как да ти се отплатя, монахо Едуан, но знам, че Луната майка би желала да опитам.
Мускулите на Едуановото лице потрепнаха. Той се завъртя твърде рязко.
— Аз вече не съм монах — изрече, а после излезе от руините.
Някой трябваше да прибере забравените им вещи.
Предпазливият му ход скоро премина в тръс. В галоп, докато папратите го удряха по прасците. Клоните дращеха кожата му.
Някой дължеше на Едуан живота си. Това се случваше…
За първи път.
И той не знаеше как да го преглътне. Нишковещата Изьолт беше жива благодарение на него. Тя дишаше и вкусваше речната вода, защото той бе спасил живота й.
Макар че и тя донякъде беше спасила неговия. Първо не го бе убила, докато бе лежал в несвяст в мечия капан. После тя се бе уловила за камъка преди водопада.
Но Едуан реши да не отваря дума за това, защото, ако нишковещата си мислеше, че му дължи три живота, тогава това му даваше предимство. От което той можеше да се възползва. Без да знае нито как, нито кога, но напълно сигурен, че и това все някога ще стане.
ДВАЙСЕТ И ТРИ
Въпреки съмнителната си външност „Позлатената роза“ обслужваше най-богатите измежду Червените платна. Личеше си по чистите лица и шитите по поръчка костюми на робите.
Щом Кейдън и Сафи влязоха, въздухът се наежи и магията на момичето тозчас се раздвижи по врата й. Имаше някакво омагьосване тук. Заклинание, което заличаваше кусурите, смекчаваше истината и обливаше всички в неестествена, но ласкава светлина.
Лъжа, лъжа, лъжа.
Двойките на ниския диван и хората по масите до един изглеждаха като слезли от картина.