Никой от двамата не погледна назад. И нямаше за какво — насмешливият смях на жената пират ги придружи чак до изхода.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТИРИ
Вивия огледа дупката в стената на кралското хранилище. Челото й беше набръчкано във всеизвестната намусена нихарска физиономия — онази, която Мерик така лесно владееше, — а пръстите стискаха здраво носа й.
Всичко вонеше на изпражнения.
До нея една хубавичка жена от стражите не спираше да дрънка как не знаела, че в основата имало дупка.
— Отдавна да сме я поправили, ако знаехме — не мирясваше тя.
А Вивия кимна по принуда и си придаде подходящ гневен вид. Но истината беше, че за нея дупката не беше тайна. Всъщност тя беше избрала мястото, защото знаеше, че водите и нечистотиите от Говняната улица щяха да държат любопитните носове надалеч. Досега дупката вършеше отлична работа и те вкарваха през нея незабелязано в хранилището стоките на Лисиците. Или Вивия, или Стикс пускаха водата да пречисти тунела, а след това един по един сандъците влизаха вътре.
Петдесет пъти момичетата бяха пробвали номера и всеки път той беше успявал.
До този момент.
— Проклет да е Ярост — изплю Вивия и думите й се оцветиха от искрена омраза.
Не само заради убития кралски гвардеец, но и защото сега планът й беше разкрит. Твърде много хора бяха видели чуждестранните храни, които бяха скрити в долните нива, а това беше нейна идея, на която баща й се бе противопоставил.
Ах, Серафин нямаше да остане доволен.
Вивия се обърна да си върви. Стражът извика след нея:
— Да запушим ли дупката, сър?
— Оставете я. Сложете охрана на пост. Десет души по всяко време.
Сдържано съгласие и Вивия остави стража и тръгна към витото стълбище. Запровира се между прислугата, войниците и офицерите, които търсеха други дупки в двореца. Други места, откъдето можеха да се вмъкнат престъпниците.
Има твърде много хора, помисли си Вивия и заизкачва стълбите. Не можеше да очаква, че всички ще си държат езика зад зъбите. Един беше достатъчен. Той щеше да се раздрънка пред другаря си на волски чай в бар „Пръснатия“: „Видях марстошко зърно в хранилището!“. После неговият приятел щеше да се разприказва пред майка си, а после разказът щеше да се запредава от уста на уста, докато всички научеха за Лисиците, преди Вивия и Серафин да са готови да го съобщят. Върховният съвет щеше да каже, че това е било необмислен риск, безумен риск, и Вивия никога нямаше да заслужи майчината си корона…
— Не! — изсъска тя на себе си и взе да изкачва стъпалата по две. — Никакви угризения. Продължавай напред.
Стигна площадката на следващото ниво и скочи. Бялата глава на Стикс стърчеше над стражите, които бяха наобиколили трупа.
Вивия беше хвърлила само един поглед на тялото, но той й беше достатъчен. Мъжът приличаше досущ на трупа в градината на Линдей. Ярост наистина е бил тук и пак беше убил.
Един офицер, плешив и с баритонов глас, се изправи пред нея, поклащайки глава:
— Не е от нашите, сър.
Вивия примигна объркано.
— Какво искате да кажете?
— Мъжът не е от кралската стража — той си проби път до тялото и двамата с Вивия се надвесиха над него. — Това не е нашата униформа, сър. Трудно е да се види заради черната кръв по него, ако това е кръв — той се сви. — Но отдолу дрехите са други. А и вижте, че има само девет пръста.
Вивия се наведе напред с ръка на носа и устата. Действително пръстите бяха девет. Точно като на трупа у Линдей.
— Нима намеквате — изправи се тя, — че мъжът е част от Деветките? Мислех, че бандата отдавна се е разпаднала.
— Може би не е — офицерът сви рамене. — А може би някога е членувал в нея. Кутрето му няма как да порасне отново.
— Да — измърмори тя и сега нихарската й гневна физиономия беше съвсем истинска.
Нищо не се връзваше. Деветките бяха идвали в хранилището, пак те охраняваха оранжерията на Линдей.
— Сър — обади се Стикс.
Вивия се направи, че не я чува, и тръгна към стълбите. Беше дребнаво от нейна страна, но й бездруго вече й се струпа премного на главата. Едва ли щеше да издържи да погледне пак разрошената й коса и намачканата униформа.
Твърде е добра за мен.
— Сър — Стикс я стисна за горната част на ръката. Върху траурната лента. — Ярост си има другар и аз знам къде живее момчето.
Този път Вивия я чу. Спря рязко три стъпала по-нагоре. Обърна се и очите й се изравниха с тези на Стикс. Първият помощник-капитан беше на долното стъпало.