— Не друг, а Ярост обърна кабинета ви с краката нагоре снощи. Нямах време да го подредя, нито да ви изчакам, защото го проследих.
Вивия въздъхна от облекчение, макар че й беше неприятно да си го признае. И дори Стикс да не бе прекарала нощта с друг, тя пак не беше подходяща партия за Вивия.
— Докъде? — попита тя напрегнато.
— До оранжерията на визер Линдей.
Ноден да я обеси! Вивия се нахвърли отгоре й:
— Защо не го спря? Защо не го арестува? Той е убил двама души, Стикс!
Стикс вдигна ръце.
— Не знаех, че ще убие някого! Помислих си, че работи в комбина с визер Линдей, затова зачаках отвън, като се надявах да се появи. А когато мъжът не излезе, се върнах в Иглената кула, където заварих втори човек в кабинета ви.
Двете момичета подминаха площадката на четвъртото ниво, като взимаха по две стъпала наведнъж.
— Едно момче — продължи Стикс. — Беше кльощаво, с Посветли петна по кожата и очевидно търсеше някого. Затова го оставих… А после го проследих. Първо до храма на Ноден на „Ястребов друм“, а накрая до една къща в Стария град.
Третата площадка мина като през мъгла.
— Проследи ли го вътре? Видя ли в кой апартамент влезе?
— Не, не можах да се приближа. Той има завидни инстинкти. Каквито имат децата от резервоарите.
При втората площадка Вивия вече тичаше. Продължавай напред, продължавай напред!
— Мога да изпратя войници да претърсят къщата, сър.
— Не — задъхано отсече Вивия. — Не искам да подплашим мъжа. Ако има силата да убива… така — тя посочи надолу, — тогава ще изложим на риск цивилните. Но искам да държите къщата под наблюдение. Ако момчето се появи, проследете го. Ако успеем да го арестуваме, тогава може би ще успеем да примамим онзи звяр, който нарича себе си Ярост.
— Тъй вярно, сър! — Стикс отдаде отсечено чест, докато изкачваха тичешком последната площадка.
Но едва направила десетина крачки, Вивия забави ход. После спря и се преви, за да си поеме дъх. Защото току-що през главата й бе минала ужасна мисъл, от която косъмчетата по ръцете й настръхнаха.
— Стикс — изпъшка тя. — Ако онзи труп… там долу… не е бил страж… — тя замълча, дишайки на пресекулки, — а е бил един от Деветките, тогава какво е правил тук? И какво е правил Ярост тук?
Стикс вдигна ръце безпомощно.
— Аз… не знам, сър. Вие проверихте ли зърното?
— Не… Проклета да съм, не!
Двете жени хукнаха презглава обратно по стълбите като една. На петото ниво Вивия, със Стикс по петите си, разбута стражите и отиде при най-близкия чувал с чуждестранното зърно.
Но знаеше какво ще открие. Усети го със сърцето си — сигурност, от която й призля, сигурност, която раняваше.
Разпори чувала с далмотския ечемик.
Зърното беше цялото черно, покрито със същото призрачно, черно масло както трупа. Напълно негодно за ядене. Както и следващият чувал, и по-следващият.
Целият труд на Вивия беше отишъл на вятъра. Месеци тайно пиратство без достатъчно оръжия, за да могат да се отбраняват хората й… Месеци скришно товарене и разтоварване в хранилището… Месеци на лъжи и молитви усилията им да не идат на вятъра. И за какво? Накрая цялото зърно беше унищожено от порочната сила на нечия зла магия.
Не биваше изобщо да се вслушва в съветите на баща си. Трябваше да се довери на инстинкта си и да даде храната на гладните в Иглената кула.
И никога, никога не биваше да взима онези трижди проклети оръжия от трижди проклетите марсточани и да зарязва Мерик.
Вивия не можа да се сдържи. Макар че Стикс стоеше до нея с още стотина войници, макар че слухът щеше да стигне до Върховния съвет, тя се хвана за главата и запищя.
В горещия като пещ следобед Кам преведе Мерик по задните странични улички до обществената къпалня в Стария град. И тя като всичко в района беше порутена, но поне водата вътре беше чиста.
По това време на деня нямаше посетители, а жената зад тезгяха едва отвори очи от дрямката си, за да прибере парите на Мерик. Ако и да забеляза вонята и мръсотията им, с нищо не го показа.
— Трябват ни нови дрехи — изрече забързано Кам миг след като влязоха в тъмната дървена постройка. — Остави на мен, а? Аз ще се изкъпя, когато се върна!
И без да дочака отговора му, забърза обратно навън под слънчевите лъчи.
Мерик не я спря. Той разбираше, че тя трябва да опази тайната си, а и те наистина се нуждаеха от нови дрехи.
Изкъпа се сам, наслаждавайки се на болката от сапуна по разранената му кожа. На горещата, омагьосана вода, която се движеше покрай кръста му. Колко ли трябваше да търка, за да измие яростта?