Или сенките.
Беше се надявал, че призори, докато се мажеше с мехлема, само му се бе сторило и линиите на гърдите му бяха игра на светлината. Но сега… нямаше как да не забележи черните ивици, които излизаха от сърцето му като строшено стъкло.
Ако това се бе случило преди месец, Мерик щеше да попита леля си какво, по дяволите, става с него. Но сега нямаше към кого да се обърне. Освен към Кам, която знаеше за магията по-малко, отколкото жабата в кладенеца знае за морето.
Като повикана от мислите му, дъсчената врата на стаята се разтвори. Черната глава на Кам се подаде вътре.
— Дрехите, сър.
Пусна ги на пода заедно с чифт груби кожени ботуши. После се оттегли и вратата изскърца, докато я затваряше.
— Момче!
Вратата спря.
— Още ли бият ветробарабаните?
— Да, сър — дойде стегнатият отговор. — Но няма войници в Стария град.
Засега, помисли си Мерик, докато вратата се затваряше. Той продължи да се къпе. Сенките и мъртъвците щяха да почакат.
Когато свари Кам да брои дъските в стената в преддверието на къпалнята, кожата на момичето лъщеше, а черната й коса изглеждаше пухкава като на младо гъсенце. И тя като Мерик беше облечена в обикновена бяла туника и торбести бежови панталони, но даже навити и запасани с колан на кръста, те й бяха големи. За разлика от него, тя нямаше обуща и наметало с качулка, но и за какво ли й бяха. Лицето й не беше набраздено от белези и не за нея пееха ветробарабаните.
Мерик се приближи до нея.
— Струва ми се, че още воня на лайна. Миризмата ще се запечата завинаги в носа ми.
Но вместо усмивката, която очакваше, Мерик си спечели изпръхтяване. Това бе тъй нетипично за нея, че той я погледна още веднъж. Но тя вече се беше извърнала и слагаше ръка на входа.
Градът се потеше от влагата, хората и жегата, но Кам си мълчеше даже за войниците, покрай които го превеждаше. Даже и когато наджапа с чистите си крака в локва с Ноден знаеше какво, пак дума не обели.
Мрачната извивка на устните й така и не я напусна. Бръчката на челото й не се заглади.
Едва когато се прибраха в жилището на Кълен, Кам най-сетне наруши мълчанието си.
Отиде до мътното стъкло на прозореца, загледа се навън, после се обърна към Мерик. Бузите й бяха поруменели от гняв.
— Откакто си тръгнахме от хранилището, мислих дълго и упорито, сър. Реших, че се нуждаем от помощ.
— Помощ — повтори той и като свали новото си, твърде голямо наметало, преметна го на леглото. — С кое по-точно?
— Мъртъвци оживяват — тя вирна брадичка, сякаш се подготвяше да спорят. — Каквото и да беше онова, което видяхме в хранилището, то не беше редно. Беше… нечестиво!
— Стражите ще се оправят с това.
— Ами ако не го сторят? Ако не могат? Или ако не видят това, което ние видяхме? Някой трябва да разбере, че в резервоарите се върши черна магия, сър.
— Някой? — попита той предпазливо, макар че вече виждаше накъде отива разговорът.
— Кралските сили. Или… или Върховният съвет.
— Ах, да — Мерик се изсмя сухо и жестоко. — Говориш за Кралските сили и Върховния съвет, които сестра ми ръководи. А тя, в случай че си забравила, се опита да ме убие.
— Не знаем със сигурност, че е била тя.
— Нима?
Горещ, наелектризиран бриз премина през гърдите му. Мерик устоя. Нямаше да изсипе гнева си. Не и върху Кам.
— Тя ни остави да умрем в морето.
— Остави ни заради Лисиците, сър. Не казвам, че е постъпила правилно, само че взе оръжията за Лисиците, а ние току-що видяхме като бял ден, че пиратството й дава резултат.
За миг той остана зяпнал в нея. После убийствено бавно изрече:
— Това, което видяхме, беше, че Вивия трупа храна. За себе си. Ти на нейна страна ли си, Кам?
— Не! — ръцете й се стрелнаха нагоре. — Просто… не можем да се борим срещу трупове, които оживяват, сър! Не и сами! Ами ако принцесата — притисна го тя, — ако принцесата не се е опитала да те убие? Ами ако е бил… ако е бил някой свързан с мъртвеца в хранилището?
Тя се приближи с две крачки към Мерик. Но той й обърна гръб. Не можеше да я погледне. Единственият човек, на когото вярваше, единственият човек, който остана до него в най-трудните мигове… А сега и той се обръщаше срещу него.
Мерик заби поглед в книгите на Кълен. В „Истинската история на дванайсетте храбреци“. Дробовете му се издуха, притиснаха се в ребрата му с ярост, която молеше да се развилнее. Да блъска и громи. Да се разправи лице в лице веднъж завинаги със сестра му.
— Не друг — насили се да каже той, — а Вивия се опита да ни убие.
— Лъжа! — изръмжа Кам. — Погледни ме, сър.