Мерик не се обърна, а ветровете му вече се завъртаха. Малки, бурни вълнения във въздуха.
Кам се приближи още и тозчас ризата й заплющя като корабно платно.
— Погледни ме!
— Защо? — викна Мерик над събиращите се ветрове. Корицата на „Истинската история“ се отвори. — Какво искаш от мен, Кам?
— Искам да видиш истината! Искам да я погледнеш в лицето, сър! Аз не съм сляпа, видях следите по гърдите и ръцете ти! Точно като на мъртвеца в избата са. Трябва да потърсим отговор, сър, и аз мисля, че знам къде…
— И аз не съм сляп, Кам — най-накрая той се обърна към нея. — Виждам прекрасно, че си момиче.
За част от секундата тя го зяпна с отворена уста. Слисана.
— Ти това ли си мислиш за мен? Толкова време, а още не си разбрал? — после се изсмя глухо. — Защо ли се учудвам? Ти не ме забелязваше на „Жана“. Дори не помнеше името ми в онези дни, тогава откъде накъде ще очаквам да проумееш, да ме видиш такава, каквато съм днес!
Кам се тикна в него, докато лицето й се приближи на сантиметри от неговото. Толкова беше близо, че дори ветровете му не можеха да се завихрят помежду им.
— Мислиш си, че си безкористен — изрече гневно тя. — Мислиш си, че работиш, за да спасиш всички, само че ако си избрал грешен път? Дори да се правя на момче, никой не страда от това. Ами ти, преструваш се на светец? Преструваш се, че си Ярост? От това страдат всички.
Твърде далеч. Ветровете на Мерик се спуснаха между тях. Блъснаха Кам назад и разпиляха книги на всички страни. Но тя не бе свършила. Дори не се бе уплашила.
Изправи се в цял ръст и изрева:
— Спри да виждаш това, което искаш да виждаш, Мерик Нихар, и започни да виждаш действителността такава, каквато е!
После профуча край него. Вратата се тръшна и го остави сам с ветровете и гнева му, и разпилените навсякъде книги.
ДВАЙСЕТ И ПЕТ
Тази нощ съновидението беше различно. Много по-различно.
Изьолт се озова в кулата на Есме, грохнала, рушаща се постройка в Познин, която вече беше виждала веднъж, но през очите на стопанката й.
Този път я видя през собствените си очи. Намираше се в Познин, в собственото си тяло, и се взираше в гърба на момиче, за което предположи, че е Кукловода.
Изьолт не знаеше как бе попаднала тук. Беше се унесла в сън само преди секунди, докато кръвовещият стоеше на пост наблизо. А после се бе събудила — ако изобщо можеше да се нарече така — в кулата. Отначало виждаше неясно, тухлите на горния етаж се сливаха в сива маса, тъмнината на нощта вън приличаше на черно петно в средата. Но Изьолт пак позна мястото.
И Кукловода позна, макар че никога не беше виждала момичето. Есме седеше на стол пред писалище, отрупано с книги. На него, а също на перваза на прозореца и на стърчащите от стените камъни горяха свещи, които къпеха цялото помещение в топла, трепкаща светлина.
Дългата черна коса на Есме беше разделена на две плитки и щом зрението й се проясни, Изьолт разбра, че ярките цветове в косата й са платнени ленти. Нанизи с мъниста. И сушени цветя.
Накрая момичето се обърна и по тихото й възклицание и разширените лешникови очи си пролича — тя не бе разбрала, че при нея има друг човек.
След това светлото й номатско лице се озари.
— Ти си била — прошепна и се втурна по неравния под към Изьолт.
Сънното тяло на Изьолт залитна две крачки назад. Стаята се замъгли, разнищи се по краищата. Есме посегна да я хване. Всичко отново се избистри, сякаш нишковещата действително стоеше в стаята.
Само дето ръцете на Есме минаха през нея.
Момичето се разсмя звънливо и непринудено.
— Ще рече човек, че стоиш тук пред мен! Толкова ясно изглеждаш. Как?
Тя изприпка наляво и заобиколи Изьолт. Разгледа я от глава до пети.
— Не… не знам — езикът в съня й беше надебелял. Гърлото й се бе стегнало.
— По-висока си, отколкото си мислех — изрече напевно Есме и плесна с ръце. — И по-яка.
Стисна я за мускула на ръката, но естествено, пръстите й минаха с въздишка през него.
Нов радостен смях. Момичето скокна обратно пред Изьолт и този път впи поглед в лицето й.
По средата на челото й се появи гънка.
— Имаш белег до окото. Прилича на сълза. Какво се е случило?
Лейна, щеше й се да отвърне троснато на Изьолт. Пръснатите от теб отрововещи. Но преглътна сънните си думи. Щом убийството на пръснатите на номатската пътека беше разгневило Есме, тогава какво оставаше за обезглавените от нея и Едуан в Дейна?
За късмет Есме не забеляза мълчанието й. Вместо това разпери ръце и попита: