— А аз както очакваше ли изглеждам?
Изьолт се застави да кимне, макар че това не беше истина. Кукловода беше много по-красива, всъщност най-красивата номатска жена, която бе виждала някога, с деликатна брадичка и прозрачна бяла кожа. Цветовете в дългата й коса подчертаваха още повече красотата й, а също и трапчинката на дясната й буза, когато се усмихваше.
— По-… ниска си, отколкото си представях.
Това поне беше истина. Дребничката фигура на Есме не се вместваше в огромната магия, която контролираше.
— Каква приятна изненада, че си дошла тук — трапчинката й потъна още по-надълбоко. — Аз тъкмо учех, както правя винаги в този час. Само нощем ми остава време за мен самата.
Трапчинката изчезна, но само за миг. После усмивката й се върна и тя отиде до писалището.
— Сигурно се намираш на някое от древните места — изрече през рамо. — Нещо подобно на моята кула, където стените между този и Древните светове са по-тънки. Но чудно къде ли?
Взе един дрипав том от писалището си и свещта наблизо потече на вадички от течението. После се обърна към Изьолт.
— ОТВОРИ ОЧИ.
Силата на разпореждането, а и изненадата от него се стовариха върху нишковещата. Тя не можа да устои и сцената от кулата се разми и се сля с руините, където спеше.
Есме въздъхна още по-радостно. Необяснимо как, тя стоеше до Изьолт, стиснала здраво книгата си, а нишковещата се рееше над собственото си спящо тяло. През сънното аз на Изьолт се пръсна лед на парчета. Тя никога не бе виждала подобна магия. Не бе чувала дори за съществуването й.
Есме не забеляза тревогата й. Този път Кукловода бе напълно отделена от съзнанието й и нито четеше мислите й, нито крадеше тайните й.
— Това наистина е дворец от древни времена. Личи си по статуите. Но дали са сови, или врани?
Сови ли?. Изьолт погледна натам, накъдето сочеше Есме. Светлината от нощното небе се изливаше върху разрушените монолити във всеки ъгъл на стаята. Но на Изьолт те не й приличаха на нищо, освен на каменни плочи, обрасли в жълти лишеи. Ни на сови, ни на врани, ни на нищо.
— А и лекотата, с която разговаряме, също издава характера на мястото.
Сега говореше на себе си и след като коленичи в средата на стаята, отвори книгата. Светлината не стигаше да чете на нея, но свещите от Познин се бяха прехвърлили тук заедно с Есме.
Изьолт се примъкна по-близо до нея и очите й отскочиха от онова, което Кукловода проучваше в спящото си аз. Лошо.
Тялото на Изьолт не помръдна, а страниците не издадоха звук. Лошо, лошо. Само гласът на Есме стигаше дотук.
— Не виждам това място — рече седналата с кръстосани крака Есме. — Не е споменато в бележките на Еридиси.
— Еридиси?
Изьолт изтърва името, преди да може да се спре. Преди да го осмисли, защото Есме надали говореше за Еридиси видевещата, написала преди векове известната „Скръб на Еридиси“. Точно както Изьолт не бе кръстила старата си парцалена кукла на онази Еридиси, а беше избрала името, защото й харесваше, когато беше малко момиченце.
Само че Есме наистина говореше за прославената видевеща.
— Да — рече тя просто. — Преди няколко години Рагнор ми даде стария дневник на сестра й — тя хвърли странична усмивка на Изьолт. Почти свенлива. — Всичко, което знам, е от тези страници. От пръсването, през съживяването, до връзването на куклите за Стана. Ти също можеш да се научиш, Изьолт.
Или да се отуча. Преди Изьолт да успее да попита как да избягва това… това ходене в съня, в стаята влезе Едуан.
Той започна да обикаля наоколо като животно в клетка и мина право през Есме. С разперени ноздри душеше въздуха, но каквото и да бе усетил, явно беше, че не можеше да ги види как се реят като призраци в средата на руините.
Есме скочи на крака и изгледа кръвнишки Изьолт.
— Още си с него. Казах ти, че той е опасен.
— Той ми спаси живота.
Изьолт даже не чу собствените си думи. Цялото й внимание бе насочено към кръвовещия, който не откъсваше поглед от спящата Изьолт. Не душеше. Не се промъкваше. Само я гледаше с непроницаемо изражение.
— От какво е спасил живота ти? — попита Есме и застана пред нея, така че да не вижда Едуан.
Когато пак не й отговори, Кукловода повтори:
— От какво е спасил живота ти?
Свободната й ръка се вдигна нагоре с разперени пръсти и тя се вмъкна в черепа на Изьолт.
Съновидението я завладя. Изчезнаха руините, призрачните азове, кръвовещият. Изьолт бе в капан и Есме отново контролираше съзнанието й.
Не остана нищо лично. За секунди Кукловода намери спомена, който търсеше. О, богиньо, пощади ме. Думите й отекнаха в черепа на Изьолт. Тези мъже са били на косъм да те заловят, а кръвовещият наистина те е спасил.