Изьолт нямаше какво да отговори. В гърдите й се надигна гняв. Кипна в гърлото й. Това не беше нишкомагия. Не беше и етерна магия. Това не беше нещо, което тя можеше да прави.
Тя не беше като Есме. Тя не беше като Есме!
— Какво ти става, Изьолт?
Н-нищо, опита се да каже. Трябваше да избяга. Трябваше да се събуди. Аз… искам да опитам това, което ми показа, излъга тя. Беше готова на всичко, за да избяга от съновидението.
Получи се. Есме се усмихна — Изьолт почувства как усмивката разтегля собственото й лице. После Кукловода кимна и кулата се наклони пред погледа й.
— Добре, Изьолт. Упражнявай се и не след дълго пак ще се видим.
Есме плесна с ръце.
Светът притъмня, а Изьолт най-сетне потъна в истински, спокоен сън.
Нишковещата вдигаше твърде много шум.
Едуан не го бе очаквал от нея. Тя бе упорита, непреклонна. Но ето че той се мъчеше да довърши сутрешната си програма, а нишковещата непрестанно го прекъсваше.
При първите лъчи на слънцето той бе излязъл от вътрешните стаи на древната крепост и на една от по-високите тераси беше намерил открито пространство. Неотдавна тук беше паднала мълния и с пламъците си беше изпепелила младите дръвчета и храсти. Това се случваше често в Спорните земи, сякаш боговете се спускаха и сами прочистваха от време на време старото. И отваряха път на новото.
Като в онази номатска песничка за подскачане.
Тази песничка си тананикаше нишковещата на разсъмване, при това ужасно фалшиво, и страшно разсейваше Едуан, който медитираше със скръстени крака върху една паднала колона.
Но щом го видя, тозчас песента й секна, само че твърде късно. Вече го беше изтръгнала от вглъбяването му. Щеше да наругае момичето, но това нищо нямаше да промени. И щом той се надигна и свали карауенското си наметало, тя пак подхвана тихото тананикане, докато с веща ръка стъкмяваше лагерния огън.
Вместо медитацията Едуан опита да направи сутрешната си разгрявка. Започна да върти китките си и да размахва ръце, но не можеше да се съсредоточи. Не и при този шум.
— Тихо — изръмжа накрая.
— Защо? — отвърна му тя и вдигна предизвикателно брадичка.
— Разсейваш ме.
Непокорството й се разпростря от лицето към раменете. Тя се изпъна.
— Нали вече не си монах. Защо медитираш или… там, каквото е това?
Едуан не й обърна внимание и започна да разгрява краката си с високи удари.
— Как тече животът на монаха?
Момичето се приближи.
Още три удара с крак и той премина към кляканията. Едно, две…
— Всеки може да стане монах — продължи тя и мина пред него. — Независимо от произхода или — тя махна към него — вещерството му.
— Не.
Едуан знаеше, че трябва да остави нишковещата сама да си говори, но не можеше да допусне думите й — при това неверни — да висят помежду им.
— Повярвай ми — изпухтя той между кляканията, — и монасите могат да бъдат жестоки като всички останали хора. Но те го правят в името на Каар Ауен.
— Напуснал си манастира заради жестокост?
Едуан спря изправен на следващото клякане. Лицето на момичето беше безизразно, даже изразителният й нос беше напълно застинал.
Той въздъхна.
— Само защото изгубих вяра в каузата, не означава, че тренировката е станала безполезна.
Тя наклони глава на една страна.
— И защо не вярваш в каузата?
В какво беше нагазил? Един въпрос пораждаше още сто, а ето че момичето беше зачекнало последната тема, която му се щеше да обсъжда.
— Достатъчно — той й обърна гръб. — Махни се оттук или пази тишина.
После се премести на едно сенчесто място в сечището, където тревата беше съвсем ниска и рушащата се крепост нямаше да му пречи. Там щеше да може да се върти и премята, да удря с крака и да прави кълба.
По някаква необяснима причина нишковещата го последва.
— Може да отбягваш въпросите ми, но аз няма да се уморя да питам.
В гласа й се долавяше настойчивост. Не заекването, което беше чул да се изплъзва от устата й на няколко пъти. Това беше настойчиво упорство.
Ето че застана твърде близо. Навлизаше в личното му пространство, както никой друг не се бе осмелявал досега.
— Отстъпи — предупреди я той, — или приемам, че искаш да участваш в тренировката.