— Няма да те оставя, докато не ми отговориш.
И се приближи с още една крачка. Предизвикателството беше там — в очите й, в стойката й, в челюстта й.
Едуан почувства възбуда. Сетне я повали с един ритник.
Тя усети какво ще се случи, беше готова за удара, но монахът беше твърде бърз, за да го спре. Кракът му замахна и тя тупна.
Но преди гърбът й да се удари в тревата, Едуан я улови и я пусна леко върху роената земя. Тя тутакси сграбчи ризата му с побелели кокалчета на юмруците.
— Не си хаби силите — рече му с равен глас, — за да се перчиш.
В жълтите й номатски очи нямаше страх, само лека руменина по бузите.
Изчервяването й едва не разсмя Едуан, а също и думите й, защото това не беше перчене. Ударът беше сред най-основните техники на карауенското обучение. За да й го докаже, той улови китката й с другата си ръка, заби пръсти в сухожилията й и завъртя навътре. Ставите й нямаха друг избор, освен да се подчинят.
Тя пусна ризата му, но за негово учудване не се сви, не се замята уплашено. Само зарита буйно с крака, като искаше да ги прехвърли през неговите. Мъчеше се да го затисне на тревата. Твърде бавна беше, твърде бавна. Начинаещ боец срещу майстор.
Едуан я стисна по-здраво и я принуди да се претърколи настрани. Още миг и се бе превъртяла изцяло по корем, а главата й се изви назад. Сега нямаше как да пропусне онова, което гореше в очите й. Спокойствието на нишковещата се бе изпарило.
Тя си го бе изпросила. Знаеше го и беше бясна.
— Защо се интересуваш дали съм напуснал Манастира?
— Не се… интересувам… че си напуснал — напрежението се бе върнало в думите й и Едуан започваше да разбира — това бе знак, че се бори със заекването. — Интересувам се… защо. Вече не вярваш ли в Каар Ауен?
Едуан се поколеба, хванат натясно от острия й въпрос. После си спомни.
— Ах. Монахинята Иврен ти е напълнила главата с небивалици и сега си мислиш, че ти си Каар Ауен.
Той я пусна, превъртя я по гръб и скочи на крака. Подаде й ръка. Тя не я взе. Изправи се на четири крака, загледана в тревата.
— Защо… да са небивалици?
— Ти не си пустовеща — думите му бяха лишени от интонация, но я удариха като камък.
Тя трепна. После каза:
— Н-но… аз… ние излекувахме Кладенеца.
Едуан киша глава на една страна. Пое си дълбоко дъх от влажния утринен въздух. Щурците пееха от гората, а отдалече отново долетя гръм.
— Да — призна накрая той, — някой го излекува.
Той сам бе видял разбуждането на Кладенеца на произхода и все пак като че ли изворът не беше изцяло непокътнат и по нищо не приличаше на Кладенеца на ефира, край който Едуан беше отраснал.
Той й каза това и добави:
— Сякаш Кладенецът беше отчасти жив. Като че ли само половината от Каар Ауен го бе изцелил и според мен, нишковеща, тази половина не беше ти.
Ред бе на момичето да въздъхне:
— Ах!
Тя се изправи. Тялото й се заклатушка с неспокоен и разсеян поглед.
Едуан тозчас разбра, че е допуснал грешка. Трябваше да си държи езика зад зъбите. Трябваше да я остави да подхранва безнадеждната си, безплодна фантазия.
Една нещастна нишковеща само щеше да ги забави.
— Първият урок за новите карауенски монаси — изрече той, сякаш току-що нищо не се бе случило помежду им. — Не предизвиквай човек, който може повече от теб.
Ноздрите на Изьолт потръпнаха. Лицето й стана сурово. Непокорството, решителността се завърнаха и против волята му, устните на Едуан се извиха нагоре.
— Не съм те предизвикала — рече тя хладно.
— Прекалената близост се смята за предизвикателство в повечето култури.
— Тогава ме научи.
Той повдигна вежди.
— На този номер, с който ме затисна. Научи ме, за да не правя втори път същата грешка.
— Нямаме време за това.
Той поклати глава и преднамерено бавно й обърна гръб.
Нишковещата го нападна.
А Едуан се усмихна.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТ
Въпреки отчаяните си опити Сафи беше заспала. И спа през цялата нощ, та чак до другия ден. Храната, банята и тарото изтощиха тялото й и тя се бе свила на кравай до Ванес на леглото. Очите й се бяха затворили. А след това ад-бардовете, императрицата и Пиратската република Салдоника бяха изчезнали.
Докато на вратата не се почука.
Сафи скочи будна толкова рязко, че тупна от леглото. След разходката до територията на Червените платна Лев беше вързала глезените й доста извинително с омотани в коприна въжета.
Преди Сафи да успее да се изправи, ад-бардовете бяха измъкнали ножовете и секирите си, а когато най-сетне се закрепи на крака, Лев — единствената, която беше с броня, се промъкна до вратата с протегнат меч.