— Вярно е — намеси се Сафи и стана на крака. — Така се спасихме от нападението на кораба ни.
Кейдън заби поглед във Ванес, а двамата му подчинени забиха погледи в командира си. И зачакаха.
Докато накрая Кейдън попита:
— Откъде да знаем, че няма да се обърнеш срещу нас, Ваше Величество?
— Защото няма време.
Но дори в яростта, която се сипеше върху стаята, дори в жегата, която се надигаше изпод дъските на пода, Сафи почувства лъжата в думите й.
— Твоята магия не може да ни убие — продължи Кейдън и прибра ножа си в калъфа. Предпазливо движение, сякаш още умуваше как да постъпи. — Няма смисъл да опитваш.
— Вашата смърт — възрази припряно Ванес — няма да ми помогне. Морският огън гори по-бързо от обикновените пламъци, а времето ни изтича!
Тя замахна с пръст към вратата, където димът се просмукваше през цепнатините.
Зандър изруга. Лев грабна вълненото одеяло. Ръцете на Кейдън хванаха яката на Ванес от двете й страни. Устата му се задвижи безшумно, докато в стаята се чу щракване. Дървената яка се отвори широко.
Тозчас Ванес се отърва от нея и нашийникът падна на земята с глухо туп, а тя сграбчи Сафи и се стрелна към вратата.
— Свали щитовете — заповяда на Зандър. — Не можем да излезем, докато са вдигнати.
Зандър погледна към Кейдън. Командирът кимна.
— Действай.
Ръцете на великана се вдигнаха и той зашепна тихо. В стаята присветна, чу се бръмчене и нишка по нишка магията се вдигна, но това се стори странно на Сафи — ад-бардовете владеят магии?
Тогава Ванес повика всяко парченце желязо в помещението и наоколо се вдигнаха ивици размазано сребро и мрак. Два къса се превърнаха в ножове и срязаха с лекота въжетата им, а после се завъртяха в спирала и се източиха до мечове, които да грабнат от въздуха. Един за императрицата, един за Сафи.
Щитът падна. Сафи усети това по силно избухналия шум и яростно валящите стрели от арбалетите по външните стени.
— Измъкни ни оттук! — изрева Кейдън на Ванес.
— Не! — и тя вдигна ръце.
Мечовете на ад-бардовете се обърнаха срещу тях и поеха право към черепите им. Като риби през река, желязото изпращя през главите им и излезе през тила им, а веригите на вратовете им грейнаха в червено.
Ванес знаеше какво ще последва. Но явно искаше да им отвлече вниманието, докато насочи магията си към вратата.
Пъшкане на метал отблъсна Сафи от ад-бардовете. Пантите на вратата се отлепиха. Резето се отвори, смени си формата. А след това, преди някой да я спре, Ванес вдигна ръце напред.
Вратата прелетя покрай нея и Сафи. Вълна от въздух, дим и огън. Дървото се превъртя странично, после се стовари върху тримата ад-бардове и ги притисна в стената като мухобойка три мухи.
— Ние само следваме заповеди — извика Кейдън. Сред надигащия се наоколо му дим той приличаше на призрак, на скелет. — Вършехме си работата.
— А аз си върша моята — изрева Ванес със следи от кръв по лицето. И се обърна към празния портал.
Но Сафи не хукна подире й. Тя се взираше в Кейдън отляво. В Лев по средата. В Зандър отдясно. Нямаше доверие на ад-бардовете, не ги обичаше, но не можеше да ги остави да умрат.
— Стой! — викна тя след Ванес и императрицата спря на вратата.
Зад нея се надигаше стена от желязо, измъкнато от пантите, гвоздеите и всичко, до което железовещерството й беше успяло да се докопа.
— Пусни ги.
— Те пак ще се опитат да ни заловят.
— Няма! — извика Лев. Белезите по лицето й лъщяха и светеха. — Ние ще ви помогнем!
— Не можем да ви се доверим — не отстъпваше Ванес.
Тя сграбчи Сафи за ръката. Кръвта покапа от брадичката й.
— Трябва да бягаме, Сафи. Сега.
— Може да ни вярваш — чу се Зандър, чието лице се бе изопнало — вратата го притискаше все по-силно и по-силно към стената. — Ще ти го докажем. Само да си сваля примката…
— Вече го направих.
Всички очи се стрелнаха към Кейдън, чиито пръсти се подаваха над вратата, а в тях беше сплетен златен синджир. Ланецът, който всички ад-бардове носеха, включително и чичото на Сафи. И на него, осъзна тя, всички те му казваха примката.
— Честна дума — изграчи Кейдън, а думите сякаш му костваха много усилия, причиняваха му силна болка, — няма да ви сторим нищо лошо.
Това бяха първите думи от ад-барда, които звъннаха по магията на Сафи. Истина.
— Няма да ви заловим втори път — продължи той с още по-изопнато лице. — Всички ще избягаме заедно.
Пак истина, истина, истина — нямаше съмнение. Магията на Сафи грееше от честността в думите му и макар че тя не разбираше как е възможно, не можеше да отрече видяното. Почувстваното.