— Освободи ги! — изкрещя тя на Ванес. — Той казва истината. Можем да им се доверим. Те ще ни помогнат.
Светът замря. Димът, огънят, искрите. Всичко се разтопи, докато принцесата мислеше.
— Побързай! — викна Сафи, но в същия миг целият хан припука. И хлътна надолу.
Времето им изтичаше и императрицата го знаеше. Тя изръмжа и пусна вратата. Кейдън падна върху Лев, която мигом му помогна да закопчае примката. В това време Ванес изтегли желязото от вратата и черни ивици изпълниха въздуха. За да разшири щита си, преди да излязат в коридора зад желязна стена, която щеше да ги пази от дима и пламъците.
Тръгнаха, крачка по крачка — Сафи и Ванес отпред, а зад тях пристъпваха тримата ад-бардове.
Едуан и Изьолт тъкмо събираха вещите си от руините, когато въздухът се разцепи от гръм. Далечен пукот като от оръдие, изстреляно на много левги разстояние.
Изьолт срещна очите на Едуан.
— Хора — рече тя.
Той кимна.
— Трябва да проверим.
Той пак кимна.
— Стой тук.
Тя не го послуша. И той въздъхна — нещо, което все по-често се улавяше, че прави в нейната компания. Но не я спря и след минути двамата се бяха върнали до същото място, където се бяха боричкали.
Тревата още беше отъпкана там, където я бе туширал отново и отново. Но без да я наранява — Едуан бе внимавал и винаги спираше навреме, винаги следеше лицето й за болка. Но също така не я остави да го победи. Точно както беше направила монахинята Иврен с него.
От степта се изкачиха, криволичейки, по обрасла с дървета скала, докато стигнаха едно открито място между дъбовете и боровете.
И видяха носещите се нагоре по Амонра лодки.
Едуан изпусна остро дъх. Носът на Изьолт потрепна.
— Червените платна — предположи той. — Има и бейдидчани. След като Двайсетгодишната спогодба беше прекратена, те са се съюзили и ще нападнат заедно.
После бързо обясни кои бяха двете пиратски клики и как всеки съюз с тях висеше под ножа на Съдбата.
Докато говореше, Едуан извади един бронзов далекоглед от ремъка си и огледа района. Всеки кораб беше натъпкан с войници, а всеки войник беше въоръжен до зъби. Брегът също гъмжеше от хора. Те почти не се виждаха, но ако се вгледаше достатъчно дълго на едно място… Ето на. Движение. Коне. Още войници.
— Къде са тръгнали? — попита Изьолт, щом той свърши с обяснението си.
— Нагоре по течението.
Този път Изьолт въздъхна, но не каза нищо. Мълчанието увисна тъй дълго, че накрая Едуан свали далекогледа си. И откри, че тя го гледа със застинало тяло. Но този път лицето й не бе безизразно. Беше се изопнало от болка, устните стиснати, а нослето набръчкано. Едуан преглътна. Май я беше ударил. Раменете и коленете й бяха покрити със зелени петна от тревата, а синината на скулата й беше почерняла.
Но не. Колкото по-дълго се взираше в лешниковите й очи, толкова по-ясно виждаше. Това не беше болка, беше печал. За втори път тази сутрин съжали, че не си бе замълчал за Каар Ауен.
Той се извърна настрани, прибра далекогледа в калъфа на ремъка си и се покашля.
— Ще слязат преди водопадите, нишковеща. Трябва да се омитаме, преди това да е станало.
— Тогава да тръгваме — рече тя с равен глас.
— Ще се наложи да се движим бързо. Готова ли си?
Тя изсумтя и когато Едуан погледна назад, лицето й се бе смекчило. Едва забележим намек за дяволитост трептеше по него.
— И двамата знаем отговора, кръвовещи — тя мина край него с високо вирната брадичка. Предизвикателна. — Въпросът е дали ти ще можеш да издържиш.
Сетне се впусна в бяг, а Едуан я последва.
ДВАЙСЕТ И СЕДЕМ
До заранта на следващия ден Кам още не се бе завърнала. Мерик бе пребродил улиците на Стария град и улиците отвъд него, даже и резервоарите, но не бе открил следа от нея.
Спри да виждаш това, което искаш да виждаш, Мерик Нихар, и започни да виждаш действителността такава, каквато e! Думите й стържеха в ушите му. Отново и отново. Присмиваха му се. Коряха го. Призрак, копнеещ за свобода. Спри да виждаш това, което искаш да видиш!
А Мерик копнееше да види Кам, другаря, който не го бе изоставил в тунелите и водите на ада. По цялата Говняна улица и обратно.
Преди да я прогони.
Предполагаше, че Кам е отишла да проучи мъртвеца в хранилището… А после се е натъкнала на нещо, с което не е могла да се пребори. Като сенчестия.
Мерик дръпна ниско качулката си и забърза по „Ястребов друм“. Спри да виждаш това, което искаш да виждаш! Атаката го блъскаше в гърдите, в ушите. Неизбежна и вярна.