Мерик бе видял възможност за търговия с други страни, когато такава не съществуваше. Бе видял флот, който се нуждаеше от неговото командване, когато флотът можеше да мине и без него. В Сафия фон Хастрел бе видял себична домна, в Изьолт дет Мидензи — досадна нишковеща, а после и незначително корабно момче в Кам. Но ето че ни една от тези дръзки мисли не се бе оказала вярна.
Но най-лошото беше, че в собствените си очи бе видял себе си като светец, който един ден трябваше да седне на трона — нещо, подсказано му от Кълен, макар че това право принадлежеше на сестра му.
Мерик се блъскаше напред, но напредваше бавно. Прекалено бавно. Навсякъде, където понечеше да стъпи, каруци, бежанци и трижди проклети мулета препречваха пътя му.
Някакъв непознат се удари в гърба му и когато Мерик не се помести, го блъсна.
— Дръпни се от пътя ми…
Тозчас Мерик го улови за китката и я огъна, докато не усети, че сухожилията и костта се изопнаха. Още сантиметър и щеше да му счупи ръката.
— Ще те убия — беше всичко, което каза.
— Моля ви — запелтечи мъжът.
Мерик го пусна. Захвърли го на пътя. Прииска му се да изреве. Аз съм опасен!
Но думите така и не се чуха, защото в този миг като спирала около него се уви хладен вятър. Бриз, който запя на магията му.
Смърт. Сенки. И го повика… на юг. Надолу по „Ястребов друм“. Същият леден мрак, който му бе проговорил в хранилището, същото мразовито проклятие, което той се боеше, че бе застигнало Кам.
Мерик изостави кея и се спусна в една сенчеста уличка. Там малко по малко изкачи една стена, от нея се прехвърли на друга, а вятърът го повдигна нависоко. От стена на стена, докато накрая стигна покрив с дъсчени плочки.
Слънцето припичаше. Той приклекна, разкърши пръсти, а прахолякът се изви, носен от ветровете му. Потърси да напипа нещо, с което наелектризираният му въздух да се свърже.
Там. Право напред.
Мерик хукна с развято наметало. Качулката му падна назад. Ботушите му тропаха по плочките и ги събаряха. Чупеха. Надробиха не една.
Стигна края на сградата. Пое си дъх, събра силата си и прескочи линията на мрачната уличка. От покрив на покрив и с всеки нов ветренски скок разстоянието между Мерик и този мрак, сянката, която пееше на кръвта му, се топеше.
Накрая покривите свършиха и той бе принуден да спре. Пред него се разстилаше южният пристанищен район, а оттатък него водният мост вървеше над мъгливата долина към Пазачите.
Колко претъпкан беше! Водата не се виждаше от лодките, наблъскани нос до кърма. Потокът на пристигащите хора не секваше.
Мерик се плъзна по корем към ръба на наклонения покрив. По навик посегна да извади далекогледа от адмиралската си куртка…
Но куртката я нямаше. Нямаше далекоглед. Нямаше оръжие. Все едно. Те не му бяха нужни, не и когато кръвта му жадуваше този сенчест вятър.
Бързият оглед на пристанището показа пъстротата от хора, млади и стари, от всички краища на света, всеки със своя глас и своето отчаяние. Освен нубревненци тук имаше и хора извън границите. Хора от Спорните земи и от неспокойните Сирмайски планини.
Очите му се спряха върху плешив мъж, който кръжеше на мястото, където доковете се издаваха в пристанището. Също като Мерик и той беше белязан, поне по скалпа, а също и по дланта, която тъкмо вдигна над главата си.
Длан без кутре.
Хлад полази по врата и ръцете му и той се запита дали човекът не е като онзи в хранилището. След това мъжът се обърна и той видя, че това е Гарън. Убиецът от „Жана“.
За няколко мига пристанището изчезна. Останаха единствено убиецът пред очите му и бученето на кръвта в ушите му. Ни вятър погалваше бузите му, ни гласовете стигаха до него.
Целият свят беше ходещ мъртвец.
В онази нощ в мрака на кабината си Мерик бе пронизал със сабята си Гарън през корема. Кръвта беше плиснала, вътрешностите му се бяха изсипали. Но ето че мъжът стоеше тук.
Мерик присви очи. Пред погледа му заиграха слънчеви петна, но въпреки тях пак успя да различи кривите черни линийки, които пулсираха надолу по врата на мъжа.
Следи като тези на Мерик.
Следи, които го зовяха.
Досега не бе разбирал какво означават те. И сега не знаеше. Кам обаче беше права: бяха зли.
Но ако това щеше да го отведе при нея, той трябваше да последва Гарън.
Мъжът започна търпеливо да си пробива път през суматохата в обратната на Мерик посока. Вървеше към бар на име „Пръснатия“, точно до канала. Грамадна каменна сграда, пълна с моряци, войници и всеки, който търсеше евтина пиячка.