Всички в наклонилата се карета зяпнаха сурово и неумолимо марстошката императрица.
Тя пое шумно дъх, закашля се и сведе глава. От носа й не потече кръв. Очите й, макар и зачервени, бяха отворени и будни.
Едновременно Сафи и ад- бардовете се отпуснаха. И изпуснаха бурна въздишка.
Междувременно Ванес обходи с поглед всички ад-бардове поред. Зандър, Лев и накрая Кейдън.
— Благодаря ви.
— Не бързай да ни благодариш — Кейдън отмести леко завесата и присви очи срещу слънчевия лъч. — Камбаните още бият и сме обградени отвсякъде. Въпрос на време е да започнат да претърсват каретите.
— Защо не отидем на територията на Червените платна? — попита Сафи. — Да се скрием, докато гонитбата отмине?
Въпросът беше отправен към Кейдън, но отговори жената от Далечния изток.
— Те са съюзници вече — гласът й беше дрезгав и приятен за слуха. — Бейдидчаните и Червените платна се съюзиха под знамето на Краля на обирджиите. В замяна той им е обещал Нубревна и Марсток.
Кейдън погледна Сафи, но тя само кимна, защото думите на бабката потрепваха от истината.
— Бездната на ада — измърмори Лев, а в същото време Кейдън простена.
Ванес се премести напред и застина така.
— Защо ни казвате това?
— Лошо е за бизнеса — носът на старицата се набръчка, а тонът й стана снизходително леден. — Ако двете страни се обединят, тогава търговията вече няма да се контролира от търсенето и предлагането.
— Искате да кажете, че арената вече не се контролира от това — възрази Кейдън, а жената повдигна невъзмутимо едното си рамо. Сякаш за да каже: Все същото.
През цялото време каретата продължаваше по пътя си.
— Сега там ли отивате? — попита Лев. — На арената?
Кимването й накара Кейдън да се облегне назад.
— Добре — той пусна една шлифовано-измамническа усмивка на Ванес и Сафи. — Нашите хора са на арената. Щом ги освободим, ще оставим това загнило, мочурливо място далеч зад нас. Заедно. Както обещахме.
ДВАЙСЕТ И ОСЕМ
Няколко часа им отне да се спуснат по скалите покрай Амонраския водопад. От жегата и влагата, които се надигаха от клисурата долу, не се дишаше.
Изьолт не обели дума за това, а също и Едуан.
Сега той вървеше отпред, сякаш Изьолт беше преминала някакво изпитание от предишния ден. А може би просто беше забравил да не й се доверява. Тя подозираше и двете. Освен това й бе дал саламандровото наметало, а за себе си бе взел обратно обикновеното палто, с което го намери.
Този жест означаваше нещо. И макар Изьолт да не знаеше какво точно, знаеше, че й беше приятно пак да се загърне с дебелото сукно.
Особено след като нещо в нея се бе прекършило.
Часове по-късно и след доста извървени километри тя най-сетне разбра, че това беше сърцето й. Когато Едуан й беше казал, че тя не е Каар Ауен, бурната тъга, която изпита, я събори и я завлече на дъното. Това беше потвърждението. Доказателството.
Беше се пречупила. Беше безполезна. Беше ненужната половинка в приятелството. Момичето, което вечно щеше да живее в сянка, независимо от това какво прави. Независимо срещу кого се бори. Изьолт никога не бе молила за нищо. Не и откакто като малко момиченце научи, че най-доброто, на което можеше да се надява, бяха ръждясалите катинари.
После бе срещнала Сафи и тайничко, мълчаливо, дълбоко, където чуждите очи не стигаха, бе почнала да се надява, че от живота й ще излезе нещо. Дребните мечти не бяха толкова лоши. От време на време Изъолт можеше да ги докосва и никой никога не разбираше.
Едва сега, когато не можеше да има тази голяма мечта, за която неспирно си нашепваше, че е невъзможна… Не, тя не е половинката от Каар Ауен. Едва сега разбра колко е жадувала за нея.
Още от малко момиченце.
Глупава фантазьорка.
Борбата с Едуан й се бе отразила добре. Твърде добре. Изьолт бе забравила за всичко, докато замахваше. Докато се боричкаха. Докато понасяше ослепителната болка от всеки негов удар.
До края беше плувнала в пот и гърдите й се повдигаха уморено много преди тялото й да се предаде. Едуан също се бе изпотил. Постепенно косата на Изьолт се разроши, движенията й станаха несъсредоточени и макар че я бе мятал, душил и отблъсквал всеки неин удар, кръвовещият нито отстъпи, нито отслаби атаката си.
После се надпреварваха през гората, а това беше още по-приятно. Отдавна Изьолт не се бе забавлявала толкова много. Много, много отдавна и това я преизпълни с благодарност. Дори с натъртванията, синините и болката в прасците. Може би когато я хванеше мускулна треска и вече нямаше да може да върви, тогава щеше да промени мнението си. Но едва ли.