Болката беше нейният урок за твърде големите й мечти.
Долината оттатък водопадите беше освежително прохладна. Папратите потрепваха на бриза заедно с белите и жълтите цветчета на асфоделите. Дърветата бяха нарядко, заменени от масивни каменни колони, които никнеха от земята и които променливото корито на реката беше изсякло и набраздило. Колоните бяха най-различни по ширина, височина и цвят.
И вечно тънеха в тишина. Хора оттук не минаваха.
Скоро Едуан изведе Изьолт от тясната клисура и пред тях се разтвориха често наводняваните равнини. Отново се появиха дъбове, а с тях и плътната сянка от слънцето.
Появиха се и следи от хора, но не от живите, които чакаха напред. Това бяха бойни полета от отколешни времена, споменът за които се бе изгубил.
Ръждясали шлемове и нагръдници от броня. Мечове, копия, стрели. Накъдето и да обърнеше поглед, Изьолт срещаше следи от смърт, а някои оръжия бяха тъй стари, че земята и папратите ги бяха разяли. Изьолт ги откриваше чак когато се разпадаха под краката й. Други останки пък бяха толкова нови, че светеха недокоснати там, където бяха паднали, оставени да се пържат под знойното слънце.
Имаше и скелети, повечето обвити в мъх. Но не всички.
— Защо лежат тук? — попита накрая Изьолт. — Защо никой не е погребал мъртъвците или не ги е изгорил?
— Защото не е имало оцелели.
Едуан свърна надясно и я поведе на юг. Покрай Амонра. Големи, гладки речни камъни се подаваха от меката почва, а млади дръвчета се протягаха към небето под необичайни ъгли.
Гората беше странно притихнала, като че ли и животните знаеха, че това място е прокълнато. И пиратите наближават с лодка. Затова Изьолт заговори тихо:
— Защо е имало толкова много битки? Заради земята ли?
— Тук няма нищо ценно — Едуан също говореше шепнешком. — Но хората винаги си мислят, че знаят повече от тези преди тях. Че те ще успеят да покорят Спорните земи.
Той скочи на един камък и подаде ръка на Изьолт. Тя я взе, доволна от помощта, макар че разранените й кокалчета възроптаха. Пръстите му бяха топли до нейните.
— В манастира ни учеха — продължи той, щом я пусна, — че когато Храбреците извършили предателство един срещу друг, те провели последното си сражение тук. Смъртта им хвърлила проклятие върху земята, за да не може никой да заграби Спорните земи. Но според мен всичко това са лъжи.
— Защо?
Той се замисли, преди да отговори, и раздвижи ръка, сякаш тя го бе стиснала твърде силно.
— Защото — рече накрая и лека гънка набразди челото му — винаги е по-лесно да хвърлиш вината върху боговете и легендите, отколкото да се изправиш срещу собствените си грешки. Тази земя не е по-прокълната от която и да е друга. Просто е напоена с твърде много кръв.
Щом свърши, Едуан продължи напред и Изьолт го последва. Още километър не срещнаха никакви следи от хора. Само древна, забравена кръв. Но изведнъж мъжът замръзна посред крачката си.
— Червените платна — измърмори и приклекна. Задуши. — Онези, които те гонеха. Трябва да заобиколим на север.
Но едва направил три стъпки — и се закова за втори път. Очите му блеснаха в аленочервено от край до край.
Едуан се извърна рязко към Изьолт, а палтото му се развя като котешка опашка.
— Стой тук — нареди й. — Трябва да проверя нещо.
Преди Изьолт да може да му отговори, той беше изчезнал обратно в гората. Нослето й се сбърчи, но тя не тръгна подире му. Дотук кръвовещият не я бе подвел и сега само покоят щеше да й помогне.
Или така поне си каза, докато секундите отлитаха и земята започна да се тресе. Отначало леко-леко. Почти незабележимо, тъй че само глезените й се развъртяха. А молците наоколо литнаха.
После почвата пак потрепери и този път вдигна във въздуха не само молците. Голямо ято скорци литнаха от клоните и закръжиха над дърветата.
Трети трус мина и тръшна Изьолт на земята. Тя тутакси се изправи с разтуптяно сърце, но земята не се успокои. Клоните се разлюляха, западаха листа, катериците, Златките и дроздовете хукнаха да се спасяват.
Над гората се завъртя сянка. Огромна. Крилата. От нея пулсираха ярки сребърни нишки. Такива нишки Изьолт бе виждала само веднъж досега.
На морските лисици.
В Спорните земи има и по-лоши неща от кръвовещите.
Изьолт си беше помислила, че Едуан намеква за по-лоши хора от кръвовещите, хора като пиратите от Червените платна. Но докато сянката се приближаваше и от сърцето й проблясваха сребърните нишки, тя осъзна, че той изобщо не е говорел за хора.
Имал е наум планинските прилепи — огромните митични създания със змейски тела. Древните хищници на бойното поле.