Изьолт стана уплашено на крака и побягна.
Едуан тръгна предпазливо към армиите пред тях, а той бе сигурен, че това са армии, само поради една причина.
Беше надушил счупени кокалчета и изтръгнати нокти — смрад, която изпъкваше сред останалите. Знак, че водачът на Червените платна се спотайва наблизо. Но всъщност миризмата под тази зловещост не му даваше покой. Тя го теглеше напред и той напълно забрави за нишковещата.
Розова вода и топло повити приспивни песни. Дете.
Сърцето на Едуан се смрази. Ледът плъпна в дробовете, в юмруците му, забуча в ушите му. Само два пъти през годините това чувство, този спомен, бе изплувал на повърхността. Два пъти Едуан го бе поглеждал право в очите: да, днес можеш да излезеш.
И двата пъти в ръцете му бяха умирали хора. И двата пъти бе изпитал непреодолима нужда да отмъсти за чуждия живот.
Днес беше третият.
Бягай, момчето ми, бягай!
Той се придвижваше изключително предпазливо по песъчливия и кишав терен покрай реката. Мускулите му, вещерството му крещяха да заработят. Бързо. Мощно. Но тук кръвта живееше във въздуха, напояваше равнината като зловонието на гъмжащо от комари езеро. Едуан насили краката си да продължат агонизиращо бавно напред.
Стигна до реката и спря до лющеща се бяла бреза. Миризмите на детето и водача на Червените платна водеха далеч от реката, на север. Едуан ги последва, а вещерството се раздвижи в жилите му. Животните се разбягаха от пътя му. Земята се разтресе, но той почти не забеляза.
Усещаше единствено студа в юмруците си, жаждата за убийство във вените си.
Скоро се озова в лагер край малко поточе. Всичко му беше до болка познато. Като в онзи ден преди четиринайсет години.
Седмина мъже се мотаеха, повечето чакаха в хубавата палатка със златни ивици по краищата. От онези, които богатите семейства носеха на пикник.
Това бяха мъжете, които Едуан бе срещнал предишния ден. Онези, които преследваха нишковещата.
Той излезе на откритата поляна и смътно се зарадва, когато миг след това земята реши да затрепери. Самотният страж отвън го забеляза. Брадата му лъщеше от мазнина, а красивото му, намазано с масло наметало явно бе задигнато от гърба на някой пътник. Той хвърли тревожен поглед на небето, после се приближи.
Но глупакът не извади оръжието си. Нито пък Едуан.
Речният чакъл хрущеше под стъпките му, а погледът на мъжа обходи Едуан от глава до пети. Това, което видя, не го впечатли.
Добре. Колкото повече се приближаваше към Едуан и колкото повече се отдалечаваше от палатката, толкова по-лесна щеше да бъде битката.
— Нямаш работа тук.
Стражът беше достатъчно близо, че да се чуе гласът му над земния трус и скърцането на гората. Брадата му беше подрязана в дълъг остър връх, както я носеха мъжете от северните земи.
— Обърни се и си върви.
Отново остър поглед към небето. Тогава над тях прелетя сянка, раздвижи въздуха и привлече погледа на Едуан.
Отгоре им кръжеше планински прилеп. Някак отдалеч Едуан си помисли, че никога не е виждал подобно създание. Хем беше голямо, хем слабо, с дълга вееща се опашка. Но иначе приличаше на по-малките си плодоядни събратя от южните джунгли.
Навярно Едуан трябваше да се уплаши.
Но ледът в кръвта му търсеше отдушник, а детето в онази палатка трябваше да бъде спасено. Нищо друго нямаше значение сега.
Той обърна гръб на търговеца на роби, който се чудеше кой е по-опасен — Едуан или планинският прилеп. За кръвовещия отговорът беше очевиден:
— Най-добре бягай — предупреди той мъжа. — Или ще те убия.
Мъжът оголи зъби.
— Седем срещу един — и хвана Едуан за ризата.
— Точно така. Затова по-добре се омитай.
После с нечовешка скорост затисна дланта му на гърдите си и го удари с юмрук точно над лакътя. Ставата се счупи и раменната кост се пръсна на две.
Костта разкъса плътта, мъжът изпищя.
Това беше само началото. Едуан замахна с отпуснатия лакът към врата му. Нащърбената кост прониза мекото гърло. Тозчас брадата на мъжа почервеня и с леко движение на китката Едуан бутна тялото на земята.
Последва неясна мъгла от трусове, писъци и кръв. От страх в разширените зеници на мъжете, когато осъзнаха, че ги чака смърт.
Още шестима. Едуан ги уби по-бързо, отколкото си връзваше обувките. Но с последния, водача, който вонеше на счупени кокалчета кръвовещият не искаше да бърза.
Или поне такъв беше планът му. Той затисна гърба му с коляно, докато поточето течеше по камъчетата край лицето му, после дръпна нагоре главата му за косата при което по сипаничавата му брадичка се видяха отворени рани, и тогава човешкият боклук заговори с хриплив глас: