— Кралят ни чака
— Съмнявам се.
Едуан разкопча ножа си — първото оръжие в тази битка — и го допря точно зад ухото на водача.
Мъжът потрепери, но не от страх. Чудовище като него не се боеше от нищо и Едуан надуши бликналото във вените му удоволствие от бавно пронизващия кожата му нож, чийто връх се заби в нервния възел, откъдето крещящата болка се предаде на цялото му тяло.
— Кралят… на север. Рагнор.
Острието на Едуан застина
— Рагнор — повтори мъжът. — Той е… Кралят на обирджиите и ни чака. За стоката
Мина известно време. Планинският прилеп идваше насам и вдигаше вятър, листа и клони. Но Едуан гледаше неподвижно как кръвта на търговеца се стича по врата му и се смесва с потока. След това заби острието до дръжка. Едно пробождане — навътре и навън. Руйна кръв. Вонята го заля.
Преди да се изправи, той грижливо обърса ножа в гърба на мъртвеца. Тъмнината в сърцето му бе по-студена сега.
Бягай, момчето ми, бягай!
Едуан хвърли поглед към небето и прибра ножа. Планинският прилеп се бе насочил насам, а ципестите му криле бяха почти прозрачни.
Звярът изпищя и зъбите на Едуан затракаха. Но не можеше да побегне. Не и без детето, което го бе довело тук. Тръгна към палатката. Момичето, което беше усетил сред розите и приспивните песни, беше там.
Пространството вътре беше натъпкано с вещи и сандъци. Зад една такава кутия, свито на топчица, лежеше дребно телце. Белите й номатски ръчички бяха вързани, на главата й беше нахлупен чувал.
Едуан коленичи до нея, а пръстите му тутакси извадиха най-малкия му нож. Докато режеше въжетата на китките й, той й заговори на номатски:
— Няма да ти причиня болка. Тук съм, за да ти помогна, сестричето ми.
Планинският прилеп пак изпищя във въздуха. Вятърът задуха срещу палатката и развя ритмично страните й, сякаш тварта кръжеше точно над главите им. Но не ги нападна и Едуан не му обърна внимание.
Леката зелена рокличка на момичето беше подгизнала от калната земя. Кожата й беше ледена, а босите й нозе — посинели. Тя се разтрепери, но не го удари, когато Едуан се зае с вързания на главата й чувал.
Беше по-мъничка, отколкото бе очаквал, и мръсна също — с мокра и сплъстена черна коса.
От което и племе да я бяха откраднали Червените платна, това беше станало поне преди два-три дни. Но това се стори странно на Едуан. Баща му не работеше с търговците на роби. Не и след всичко преживяно.
Бягай, момчето ми, бягай!
— Няма да ти сторя нищо лошо — повтори Едуан. Езикът се лееше от устата му много естествено и все пак звучеше необичайно в ушите му. — Тук съм, за да ти помогна.
Момичето не реагира. С нищо не показа, че го е чула. Но когато я поведе към изхода на палатката, тя го последва, и не се противи, когато й рече:
— Ще те нося на ръце.
Едуан я гушна и се изправи. Тя беше тъй лекичка, тъй крехка. Птиче в демоничните му ръце.
Отвън крясъците на планинския прилеп рязко секнаха. Палатката се успокои постепенно.
Създанието беше отлетяло.
— Затвори си очичките — каза на момиченцето той, когато наближиха покривалото на входа.
Не искаше тя да вижда смъртта, която бе посял след себе си.
Но тя отказа. Като най-малката сестричка на Луната майка, която не иска да затвори очи, когато фокусникът ги предава, и тази малка совичка държеше очите си широко отворени.
Изборът си е неин, реши Едуан, и излезе сред закланите трупове.
ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТ
Ето че Мерик беше налетял на капан. Бе видял това, което искаше да види — мъртвия убиец, — и бе влязъл право в помещение, претъпкано с Кралските сили.
В миг преброи двайсет войници, които препречваха пътя му към изхода на бара и поне толкова меча. Прекрасно съотношение. В полза на войниците.
Но Мерик имаше едно предимство: магията си. Едно вдишване — и гневът му се разгоря. Второ — и той направи завъртане и изрита със заден удар от съседната маса димяща чаша волски чай.
Върху настъпващите войници се изсипа свистящ, яростен дъжд от врящ алкохол.
Един от мъжете беше подготвен за този номер. Приведен леко, той приближаваше, готов да атакува.
Мерик го изчака. Когато мъжът му се нахвърли, принцът се претърколи по гръб и го стисна здраво. Двамата се превъртяха, носени от инерцията на мъжа… Накрая Мерик се приземи отгоре му.
Един юмручен удар в носа. Шурна кръв. Втори в ухото, придружен от силен порив на ветровете му. Тъпанчето на мъжа се спука и той зарева.