81
XI
Като пристигна в девет часа в управлението, Адамсберг поздрави охраната, същия онзи сержант, който искаше да научи историята с мечката и който със знак даде да се разбере, че нещата хич не вървят на добре. И наистина, Трабелман бе загубил вчерашната си дружел юбност и го очакваше в кабинета си прав, с кръстосани ръце и скован гръб.
- Подигравате ли ми се, Адамсберг? - попита той с треперещ от гняв глас. - Това да не е някаква полицейска мания, да взимате жандармите за глупаци?
Адамсберг стоеше пред майора и не отговаряше. Най-доброто в такива случаи е да оставиш другия да се изприказва. Знаеше си, че така ще стане, но не бе очаквал, че Трабелман ще е толкова бърз. Беше го подценил.
- Съдията фюлжанс е мъртъв от шестнайсет години! - извика Трабелман. - Починал, издъхнал, пукнал! И не ми казвайте, че не сте знаели! Последните ви бележки са от 1987 година!
- Знам, разбира се. Бях на погребението му.
- И ми губите времето с безумната си история? Обяснявате ми, че старецът е убил малката Уинд в Шилтигем? Без нито за миг да допуснете, че добрият жандарм Трабелман може да се поосведоми по въпроса?
- Не допуснах и се извинявам за това. Но след като сте го направили, значи, че случаят с фюлжанс ви е заинтригувал достатъчно, за да пожелаете да узнаете повече.
- На какво си играете, Адамсберг? Гоните призрак? Дано да не е така, защото ако е така, мястото ви не е в полицията, а в лудницата. За какво сте дошли тук? Ама честно.
82
- За да измеря разстоянията между раните, да поговоря с Ветийо и да ви уведомя за тази следа.
- За последовател ли мислите? За имитатор? За син?
На Адамсберг му се стори, че отново изживява етап по етап онзиденшния си разговор с Данглар.
- Не е последовател, нито син. фюлжанс действа сам.
- В момента най-снокойно ми казвате, че сте се побъркали. Давате ли си сметка за това?
- Давам си сметка, че мислите така, майоре. Ще ми разрешите ли да кажа довиждане на Ветийо, преди да си тръгна?
- Не! - извика Трабелман.
- Щом искате да предадете на съда един невинен човек, това си е ваша работа.
Адамсберг заобиколи Трабелман, за да си вземе папките и несръчно да ги натъпче в чантата си - операция, която отнема време, когато се извършва само с една ръка. Майорът не му помогна, както не му бе помогнал и Данглар. Комисарят протегна ръка за довиждане, но Трабелман не я пое.
- Е, Трабелман, ще се видим някой ден и тогава главата на съдията ще е набучена на тризъбеца му.
- Адамсберг, сгреших.
Комисарят учудено вдигна поглед.
- Егото ви е голямо не колкото масата, а колкото Страсбургската катедрала.
- Която не харесвате.
- Именно.
Адамсберг се отправи към изхода. В кабинета, в коридорите, във фоайето тишината се бе изсипала като порой, помитайки гласове, движения, шум от стъпки. Като излезе от вратата, комисарят видя младия сержант, който се опитваше да го настигне.
- Еосподин комисар, ще ми разкажете ли историята с мечката?
83
- Не вървете подире ми, сержант. Ще си загубите поста.
Хвърли му последен поглед и тръгна пеш, без кола, която да го заведе на Страсбургската гара. Но за разлика от Ветийо комисарят нямаше нищо против да извърви няколко километра - само една кратка разходка, която едва му стигна, за да прогони от ума си новия враг, прибавен към колекцията му от съдията Фюлжанс.
84
XII
Влакът за Париж тръгваше чак след час, затова Адамсберг реши, сякаш за да направи напук на Трабелман, да отдаде почит на Страсбургската катедрала. Първо я обиколи отвън, за да види дали наистина, както смяташе майорът, съдбата му е отредила да притежава его с подобни колосални размери, дошли от друг век. После преброди кораба, деамбулатория и съвестно изчете надписите. Сграда в най-чист и дързък готически стил. Какво повече можеше да иска Трабелман? Вдигна глава към върха на стрелата - шедьовър, достигащ 142 м височина. А той едва достигаше изискуемия за полицай ръст.
Във влака, на минаване през ресторанта редиците бутилки го подсетиха за Ветийо. В момента Трабелман сигурно го водеше по пътя на признанията, както се води пияно животно към кланицата. Освен ако Ветийо не си спомни за молбата му, освен ако не устои. Странно колко го беше яд на гази непозната Жози, която бе оставила Ветийо да се спуска по на-надолнището, докато самият той бе зарязал Камий на завоя.