- Нито пък аз, Ноел.
- Как така?
- Нито пък аз - спокойно повтори Адамсберг. - Не знам. Не мисля, че бих го нападнал, но не съм сигурен. Този кретен ме вбеси.
- Да не вземете да говорите такива неща пред Брезийон, господин комисар, че ще загазите. фавр ще пледира законна самоотбрана, а за вас може да стане още по-лошо. Ненадеждност, снемане на доверието, давате ли си сметка?
- Да, Ноел - отвърна Адамсберг, изненадан от съчувствието на този лейтенант, за което дотогава не бе подозирал. - Напоследък често избухвам. Имам един призрак на плещите си, който никак не е удобен за носене.
88
Ноел бе свикнал с неразбираемите намеци на комисаря и не поиска уточнения.
- Нито дума на Брезийон - продължи той разтревожено. - Никакви угризения, никакви самоанализи. Казвате, че сте счупили бутилката, за да впечатлите Фавр. И че сте щели да я хвърлите на пода, разбира се. Така мислехме всички и така ще кажем.
Лейтенантът се втренчи в Адамсберг в очакване на потвърждение.
- Добре, Ноел.
Като му стисна ръката, Адамсберг имаше странно-то усещане, че за миг си бяха разменили ролите.
89
XIII
Адамсберг дълго броди по студените улици, загърнал се със сакото си и преметнал през рамо пътния сак. Прекоси Сена, после безцелно се отправи на север. Мислите се блъскаха в главата му. Щеше му се да се върне в спокойния момент отпреди три дни, когато слагаше ръка върху студения каландър на котела. Оттогава насам всичко, до което се докоснеше, експлодираше като пушещата крастава жаба. Като няколко жаби, които бяха пушили заедно и се бяха пръснали през кратки интервали, за да се превърнат в облак от вътрешности и да се излеят под формата на червен дъжд. Стремителното завръщане на съдията-зомби, трите дупки в Шилтигем, враждебността на най-добрия му заместник, лицето на брат му, стрелата на Страсбургската катедрала - сто четирийсет и два метра, принцът, преобразен в дракон, размаханата пред фавр бутилка. И пристъпи на гняв - срещу Данглар, срещу фавр, срещу Трабелман и по някакъв коварен начин срещу Камий, задето го бе напуснала. Не. Той беше напуснал Камий. Обръщаше нещата наопаки като принца и дракона. Гняв срещу всички. Следователно гняв срещу вас самия, би казал кротко ферез. Върви на майната си, ферез!
Спря да ходи, когато се улови, че докато се луташе из хаоса на мислите си, бе започнал да се пита дали Страсбургската катедрала ще експлодира - паф-паф бум, ако запуши портала й с дракон. Облегна се на един уличен фенер, увери се, че никакъв образ на Нептун не го дебне някъде по тротоара, и прекара ръка по лицето си. Чувстваше се уморен и раната го набо-ляваше. Глътна две хапчета без вода, а като вдигна поглед, установи, че се е озовал в Клинянкур.
90
Значи пътят му бе очертан. Зави надясно и се отправи към старата къща на Клемантин Курбе, завряна в края на малка уличка до битпазара. Не бе виждал старицата от една година, от случая с четворките. И не смяташе, че пак ще я види.
Почука на дървената врата и внезапно се почувства щастлив. Надяваше се, че бабата е там, че шета някъде в дневната или на тавана. И че ще го познае.
Вратата се отвори и на прага застана пълна жена с рокля на цветя, завързала на кръста си избеляла синя престилка.
- Извинявайте, че няма да ви стисна ръката, господин комисар - каза Клемантин, - но в момента готвя.
Старата жена избърса ръце в престилката си и потегли обратно към печката си. Адамсберг я последва, успокоен. Нищо не можеше да учуди Клемантин.
- Оставете си някъде сака - каза Клемантин - и се настанявайте.
Адамсберг седна на един от кухненските столове и я загледа. Върху дървената маса бе разточено тесто, от което Клемантин отрязваше кръгчета с чаша.
- За утре са - обясни тя. - Тиганици. На свършване са ми. Вземете си от кутията. И налейте на двама ни по чашка порто, няма да ви се отрази зле.
- Защо, Клемантин?
- Ами защото имате неприятности. Знаете ли, че ожених момченцето си?
- За Лизбет ли? - попита Адамсберг, като си наля порто и си взе тиганица.
- Точно. А вие?
- Аз направих обратното.
- Да не би да ви е въртяла номера? На хубавец като вас?
- Напротив.
- Значи вие.
- Аз.
- Не са хубави тия работи - обяви старата жена, като изпи една трета от портото си. - Такова мило момиче.
- Откъде знаете, Клемантин?
- Е, хайде сега. Доста време прекарах в управлението ви. И значи играхме, занимавахме се, говорихме си.
Клемантин тикна тиганиците в старата си газова фурна, затвори скърцащата вратичка и надникна вътре през опушеното стъкло.
- Проблемът е - подхвана тя, - че на женкаря му е голям тормоз, когато хлътне по някоя, не е ли така? И си го изкарва на годеницата.