Адамсберг погледна часовника си. Или по-скоро часовниците си. Този, който се бе решил да си купи преди две години, и подарения му от Камий в Лисабон -мъжки часовник, спечелен от една улична лотария и белязал срещата и раздялата им. Адамсберг така и не свали от ръката си този втори часовник, водонепропусклив, спортен, с много копченца, хронометри и ми-нициферблати, за които не знаеше за какво служат. Единият от тях, изглежда, можеше да ви уведоми след колко време ще ви удари гръм. Много удобно, си бе казал Адамсберг. Не свали впрочем и собствения си часовник, закачен на разхлабена кожена каишка, поради което непрекъснато се удряше в другия. Иначе казано, от една година насам комисарят носеше на лявата си китка два часовника. Колегите не пропуснаха да му обърнат внимание на този факт, а той им отвърна, че също го е забелязал. Не можеше да обясни защо държи да ходи с два часовника, чието сваляне на лягане и ставане му отнемаше два пъти повече време.
Единият от часовниците показваше три часа без една минута, другият - три часа и четири минути. Ча-
104
совникът на Камий беше по-напред от неговия и Адамсберг не се питаше кой от двата е прав, нито се опитваше да ги свери. Разликата го устройваше - изчисляваше средното време, което приемаше за вярното. Така че сега беше три часът и минута и половина. Имаше време отново да хване влака за Страсбург.
Младежът, изпратен от агенцията, чиито зелени и учудени очи му напомняха за сержант Есталер, го посрещна на гарата в Агно и го откара до „Замъка“ на Максим Льоклер - обширно имение, заобиколено от борови гори.
- Не рискуваш да срещнеш някой съсед, а? - забеляза Адамсберг, докато обикаляше из стаите на пустата къща.
- Господин Льоклер бе уточнил, че цени преди всичко спокойствието. Много самотен човек. Има такива в неговата професия.
- Как ви се стори той? Мизантроп?
- Или разочарован от живота - предположи младежът. - И затова предпочиташе да живее далеч от света. Госпожа Кутлие казваше, че има много книги. Това е показателно.
Заради превързаната си ръка Адамсберг прибягна до помощта на младия човек, за да снеме отпечатъци от местата, до които смяташе, че парцалът на г-жа Кутлие не се е докосвал, главно вратите, дръжките и ключовете за осветлението. Подът на почти празния таван беше покрит с грубо дюшеме, по което трудно можеше да се различи някаква следа. И все пак първите шест метра не изглеждаха недокоснати от четири години - покриващата ги прах не беше съвсем еднородна. Под една греда върху тъмния под се открояваше малко по-светла линия. Би било рисковано да се твърди, но ако мъжът е оставял някъде тризъбец, то тази едва доловима следа може би се дължеше точно на неговата дръжка. Комисарят обърна специално вни-
105
мание на просторната баня. Госпожа Кутлие се беше много постарала сутринта, но помещението бе доста-тъчно голямо, за да открие нещо. От тесния процеп между крака на мивката и стената извади малък фън-дък прах, в който се бяха заплели няколко замърсени бели косъма.
Търпелив и учуден, младежът му отвори хамбара, после и конюшнята. ГТодът от трамбована пръст беше изчеткан и не носеше никаква следа от гуми. Максим Льоклер се бе изпарил с ефирната лекота на призрак.
Прозорците на къщичката на пазача бяха станали непрозрачни от мръсотия, но сградата не беше изоставена, както мислеше г-жа Кутлие. Няколко следи показваха редовно присъствие - нееднакво замърсените плочи, чистият сламен стол и тънките черти, вероятно от книги, върху единствената етажерка. Тук се беше крил Максим Льоклер от чистачката и градинаря през трите часа в понеделник и четвъртък, тук бе чел. седнал на сламения стол. Самотно четене, напомнящо на Адамсберг собствения му баща, който разлистваше вестника си с лула в устата. Цяло поколение бе пушило лула и комисарят ясно си спомни, че съдията също имаше лула, от морска пяна, възхитено уточняваше майка му.
- Усещате ли? - обърна се той към младежа. - Миризмата. Миризмата на мед от тютюн за лула.
. Тук столът, масата и дръжките на вратата бяха изтрити с красноречива предпазливост. Освен ако, би казал Данглар, нищо не е било изтрито, защото мъртвите просто не оставят отпечатъци. Очевидно обаче четат като всички останали.
Адамсберг освободи служителя някъде след двайсет и един часа на Страсбургската гара, където младежът сметна за свой дълг да го откара, тъй като по това време в Агно не се движеше никакъв влак. Този
106
път влакът тръгваше след шест минути и нямаше начин да отиде да провери дали някой заблуден дракон не се е укрил в преддверието на катедралата. Щеше да се разчуе, реши Адамсберг.
Докато пътуваше, комисарят безразборно нахвърля в бележника си подробностите, научени в „Замъка“. Четирите години, прекарани там от Максим Льоклер, носеха всички белези на крайна дискретност. Дискретност, граничеща с невидимост, с многозначително неприсъствие.