Закръгленият мъж, с когото се бе срещнала г-жа Кутлие, не беше Максим Льоклер, а някое от доверените му лица, натоварено с тази кратка мисия. Съди-ята-феодал имаше на разположение цяла кохорта от васали, съвършено разклонена мрежа, която бе оплел през дългите години на съдийстване. Едно отлагане на присъдата, известно снизхождение, някой прикрит факт - и обвиняемият се оказваше оневинен или осъден на кратък срок. Тогава обаче попадаше в кюпа заедно с останалите длъжници, които фюлжанс използваше както намереше за добре. Мрежата простираше пипалата си в света на злосторниците, но и в света на буржоазията, на бизнеса, на съда и на самата полиция. За Тризъбеца да се снабди с фалшиви документи на името на Максим Льоклер не представляваше никаква трудност. Със същата лекота разпращаше слугите си по четирите краища на франция, когато се налагаше. Или мигом свикваше малка войска, която да му осигури светкавично изнасяне. Нито един от заложниците му не можеше да се избави от съдията, без да разкрие прегрешението си и да рискува нов процес. Точно такъв бивш обвиняем бе изиграл ролята на собственика, за да заблуди икономката. След което съдията фюлжанс се бе нанесъл в имението под името Максим Льоклер.
Че съдията се е изнесъл, беше разбираемо. Учудваща бе бързината на операцията. Това внезапно напус-
107
кане незабавно след обявяването на къщата за продан не се връзвате с изключителната предвидливост на фюлжанс. Освен ако някое неочаквано обстоятелство не го бе изненадало. Във всеки случай това обстоятелство не беше Трабелман, който не подозираше чия самоличност се крие под името Льоклер.
Адамсберг се намръщи. Какво бе казал Данглар тъкмо за самоличността на съдията, за името му? Нещо на латински, като селския свещеник. Адамсберг се отказа от намерението да се обади на заместника си, който по причина на Камий, на живия мъртвец и на боинга от ден на ден ставаше все по-враждебен. Реши да последва съвета на Клемантин и дълго си блъска главата. Бяха у тях, след инцидента с бутилката. Докато отпиваше от хвойновата ракия, Данглар бе споменал, че на съдията името фюлжанс „му е отивало“. И Адамсберг бе кимнал.
фюлжанс, .пълния, светкавица - това бяха думите на Данглар. Светкавица, светъл, clams, Льоклер. И ако не грешеше, Максим означаваше най-голям, maximum. Максим Льоклер. Най-големият, най-светлият. Най-голямата светлина - мълнията. Съдията фюлжанс така и не се бе решил да избере някое по-скромно презиме.
Влакът забави ход - навлизаше в Източната гара. Гордостта може да провали и най-великите, каза си Адамсберг. Ако собствената му готическа катедрала бе висока сто четирийсет и два метра, което трябваше да се докаже, катедралата на фюлжанс сигурно пробиваше облаците. Властваше там горе, хвърляше златни сърпове в звездната нива. Хвърляше брат му и толкова други на съда и в занданите. Изведнъж се почувства много малък. Да сте по-нисък от тревата, му бе заповядал Брезийон. Е, точно такъв беше. Обаче все пак прибра в чантата си няколко косъма, паднали от главата на мъртвец.
108
XVI
На 14 октомври, вторник, осемте участници в мисията Квебек чакаха да се качат на борда на боинг 747, час на излитане 16,40, предполагаем час на пристигане полунощ, осемнайсет часа местно време. Адамсберг усещаше как терминът предполагаем, приспив-но повтарян по високоговорителите, уцелва Данглар право в сърцето. Наблюдавате го внимателно, откакто вече два часа се въртяха из летището на Роаси.
Останалите от отбора сякаш се завръщаха в детството, объркани от необичайния контекст - Бригадата се превръщаше в колония от възбудени тийнейджъри. Хвърли поглед на лейтенант фроаси, жена с доста жизнерадостен дух, но все още непреодоляла лю-бовната си депресия, както бе чувал да разправят в Клюкарника. Тя не споделяше детинското оживление на колегите си, но тази скоба в живота й като че ли все пак я разсейваше и Адамсберг дори я видя да се усмихва. Но не и Данглар. Нищо не можеше да откъсне капитана от зловещите му предчувствия. С приближаването на часа за отлитане дългото му и поначало меко тяло все повече се втечняваше. Явно краката му вече не го държаха, та не мърдаше от металическата си седалка, в която се бе наместил като в ле-генче. Адамсберг на три пъти го видя да бърка в джоба си и да поднася някакво хапче към побелелите си устни.
Колегите му дискретно се правеха, че не забелязват притеснението му. Добросъвестният Жюстен, който вечно се колебаеше да изкаже мнението си от страх да не сгреши или да не обиди някого, ту пускаше някакви шеги, то трескаво преговаряше квебек-ските пагони. За разлика от енергичния Ноел, който