109
участваше във всичко най-активно. Ноел обичаше движението и пътуването нямаше как да не му хареса. Както и на Воазне. Бившият химик и естественик очакваше от стажа научен принос, но и всякакви емоции от геологически и растителен характер. Ретанкур, разбира се, нямаше никакъв проблем - тя бе самото приспособяване, приело женски образ, и превъзходно се настаняваше във всяка ситуация. Колкото до младия и срамежлив Есталер, учудените му зелени очища само чакаха да зърнат някоя причина за ново любопитство. След което ставаха още по-учудени. С две думи, мислеше си Адамсберг, всеки открива нещо полезно за себе си или някаква неочаквана свобода, която обяснявате шумната колективна възбуда.
Освен Данглар. Петте му деца бяха поверени на добрата съседка от шестия етаж заедно с Пухчо, така че в това отношение всичко беше наред, ако не се смята перспективата да останат сираци. Адамсберг търсеше начин да изтръгне своя помощник от нарастващата му паника, но напрежението в отношенията им не оставяше много място за утешения. А може би, казваше си Адамсберг, трябва да атакувам постройката от другата й страна - като го провокирам, като го принудя да реагира. И какво по-добро от разказа за посещението му в дома на призрака? Ето това със сигурност щеше да вбеси Данглар, а гневът е далеч по-стимулиращ и разсейващ от страха. Вече усмихнато обмисляше как да започне, когато по високоговорителя призоваха пътниците за полета до Монреал-Дорвал да се качват на самолета.
Местата им бяха едно до друго в средата на боинга и Адамсберг се погрижи Данглар да седне от дясната му страна, възможно най-далеч от илюминатора. Демонстрираните от жизнерадостната стюардеса инструкции за оцеляване в случай на взрив, разхермети-зирване на кабината и падане в морето, както и въз-
110
можността за весело спускане по надуваемия улей, не улесниха нещата. Данглар пипнешком затърси спасителната си жилетка.
- Излишно е - успокои го Адамсберг. - Ако гръмне, ще изхвърчим през прозорчето, без да усетим, и ще се пукнем като краставата жаба - паф, паф, паф, бум.
Обаче не, и сянка на облекчение не се появи по смъртнобледото лице на капитана.
Когато машината спря, за да усили моторите си до краен предел, Адамсберг помисли, че наистина ще изгуби своя помощник, точно като тъпата жаба. Данглар изтърпя излитането с впити в подлакътниците пръсти. Адамсберг изчака самолетът да се издигне, преди да се опита да го поразсее.
- Ето там - обясни той - има един екран. Пускат хубави филми. Има и културен канал. Вижте - добави той, разлиствайки програмата, - ще дават документален филм за наченките на италианското Възраждане. Интересно, нали? Италианското Възраждане?
- Вече го познавам - промърмори Данглар с каменно лице и все така завинтени за подлакътниците пръсти.
- А наченките?
- И тях.
- Можете да си включите радиото, предават разговор за схващането за прекрасното според Хегел. Струва си да се чуе, а?
- Познавам го - мрачио повтори Данглар.
Ясно, щом нито наченките, нито Хегел можеха да запленят Данглар, значи положението е, кажи-речи, отчаяно, реши Адамсберг. Хвърли поглед към съседката си Елен фроаси, която бе обърнала лице към илюминатора и вече спеше или пък предъвкваше тъжните си мисли.
- Данглар, знаете ли какво правих в събота? - попита Адамсберг. *
- Все ми е тая.
- Посетих последното жилище на нашия починал съдия, близо до Страсбург. Напуснал го е като дух седмица след убийството в Шилтигем.
В замръзналите черти на капитана Адамсберг долови нещо като потръпване, което му се стори обещаващо.
- Чакайте да ви разправя.
Адамсберг бавно заразказва, като не пропусна нито една подробност - хамбарът на Синята брада, конюшнята му, къщата на пазача, банята - и като умишлено наричаше собственика „съдията“ или „мъртвецът“ или „призракът“. Ако не гняв, то поне някакъв недоволен интерес пооживи лицето на капитана.
- Интересно, нали? - каза Адамсберг. - Този невидим за всички човек, това недоловимо присъствие...
- Мизантроп - възрази Данглар сдържано.
- Мизантроп, който заличава всички свои следи? Който оставя след себе си, при това случайно, само няколко бели като сняг косми?
- Нищо не можете да направите с тези косми - прошепна Данглар.
- Напротив, мога да ги сравня.
- С какво?
- С онези, които са в гроба на съдията в Ришельо. Достатъчно е да поискаме ексхумация. Косите се запазват дълго време. С малко късмет...
- Какво е това? - прекъсна го Данглар разтревожено. - Това свистене?