- Разкопчайте горните три копчета на ризата му -прошепна тя, докато се освобождаваше от предпазния колан.
После, само с края на пръстите си, които бързо затанцуваха, сякаш свиреха на пиано, Ретанкур се зае с врата на Данглар, спусна се надолу по гръбначния стълб, изкачи се към слепоочията, фроаси и Адамсберг наблюдаваха операцията насред подскачания-та на самолета, като местеха поглед от ръцете на
115
Ретанкур към лицето на Данглар и обратно. Капитанът сякаш забави дишането си, после чертите му се отпуснаха. След по-малко от петнайсет минути вече спеше.
- Вземал ли е успокоителни? - попита Ретанкур, отлепвайки един по един пръстите си от тила на капитана.
- Цял вагон - отвърна Адамсберг.
Ретанкур погледна часовника си.
- Сигурно не е мигнал през нощта. Ще спи поне четири часа, можем да сме спокойни. Когато се събуди, ще бъдем над Нова земя. Видът на земята действа успокоително.
Адамсберг и Фроаси се спогледаха.
- Акъла ми взима - тихо отбеляза фроаси. - Ако я сполети любовна мъка, ще я прегази като бълха по пътя си.
- Любовната мъка никога не е бълха, фроаси, а висок зид. Не е срамно да не можеш лесно да го прескочиш.
- Благодаря - прошепна фроаси.
- Знаете ли, лейтенант, Ретанкур не ме обича.
Фроаси не го опроверга.
- Казвала ли ви е защо? - попита той.
- Не, тя не говори за вас.
Една стрела, висока сто четирийсет и два метра, може да се пречупи просто защото дебелата Ретанкур дори не смята за необходимо да говори за нея, помисли си Адамсберг и хвърли поглед към Данглар. Сънят му бе върнал цвета на лицето, а турбуленциите утихваха.
Малко преди кацането капитанът се събуди, изненадан.
- Стюардесата - обясни Адамсберг. - Истинска спе-циалистка. За късмет ще пътува с нас и на връщане. Кацаме след двайсет минути.
116
Като не се смятат два кратки пристъпа на паника, когато машината шумно пусна колесника си и когато крилата разгънаха въздушните си спирачки, Данглар, все още под влиянието на приспивателния масаж, издържа почти прилично изпитанието на кацането. Когато слязоха, той беше нов човек, докато останалите от групата изглеждаха уморени и схванати. Два часа и половина по-късно се бяха настанили в стаите си. Заради часовата разлика стажът щеше да започне едва на другия ден в четиринайсет часа местно време.
Адамсберг получи двустаен апартамент с балкон на петия етаж, новичък и бял като рекламно жилище. Готическа привилегия. Комисарят излезе на балкона, облегна се на перилото и дълго съзерцава огром-ната река Утауе, която течеше долу между дивите си брегове, а в далечината отвъд нея проблясваха светлините на небостъргачите в Отава.
117
XVII
На другия ден пред хотела им спряха три коли на Канадската кралска жандармерия. Виждаха се отдалеч - върху белите им хълбоци се мъдреше бизонска глава с полукротко, полузаинатено изражение, обкръжена от кленови листа и увенчана с английската корона. Чакаха ги трима униформени мъже. Единият от тях, когото Адамсберг разпозна по пагоните като главния суперинтендант, се наведе към съседа си.
- Кой ще да е комисарят? - попита той колегата си.
- По-ниският. Брюнетът с черното сако.
Адамсберг дочу думите им. Брезийон и Трабелман
щяха да са доволни -по-ниският. В същото време вниманието му бе привлечено от малките черни катерички, които подскачаха по улицата, невъзмутими и пъргави като врабчета.
- Христосе, какви ги говориш - възрази главният суперинтендант. - Онзи, дето е облечен като просяк?
- Спокойно де, казвам ти, че е той.
- Да не е пък оня глистунгел, изтупания?
- Казвам ти, че е брюнетът. И е голям бос там, истински ас. Тъй че най-добре си трай.
Главният суперинтендант Орел Лалиберте поклати глава и се отправи към Адамсберг с протегната ръка.
- Добре дошъл, господин главен комисар. Как е главата след пътуването?
- Благодаря, добре - предпазливо отговори Адамсберг. - Приятно ми е да се запозная с вас.
Всеки се ръкува с всеки в притеснено мълчание.
- Съжалявам за времето - заяви Лалиберте с мощния си глас, широко усмихнат. - Мразовете дойдоха наведнъж. Рипайте в колите, имаме десет минути път. Няма да ви извадим душата с работа днес - добави
118
ТОЙ и покани Адамсберг да се качи в неговата кола. В знак на признание.
Сградата на жандармерията се намираше в обширен колкото френска гора парк. Лалиберте караше бав-но и Адамсберг успя да разгледа дърветата почти едно по едно. „
- Не ви липсва място - каза той, впечатлен.
-Точно тъй. Както казват по нас, нямаме история,
ама имаме география.
-Това кленове ли са? - попита комисарят, ка
сочи с пръст през прозореца.