- Какъв обект?
- Не го ли виждаш? - каза човекът и размаха фенера си.
В тази част на гората над пътеката Адамсберг различи в сянката един пикап, някаква барака и инстру менти, опрени в дърветата.
- Какво правят на този обект? - учтиво попита
Адамсберг.
В Квебек изглеждаше нетактично да прекъснеш
безцеремонно разговора.
- Изкореняват мъртвите дървета и засаждат кленове - обясни нощният пазач. - Помислих, че си се
137
наточил на материала. Христосе, пардон, ама туй ми е работата, мен. Често ли рипкаш така през нощта?
- Обичам да се разхождам.
- Турист ли си?
- Полицай. Работя в жандармерията в Гатино.
Това заявление заличи и последните подозрения на
пазача.
- Окей, мен, хубаво. Да му пийнем ли по бира в кабината?
- Благодаря, но бързам. Имам работа.
- Е, нищо, мен. Добре дошъл и бай.
Когато наближи плочата на Шанплен, Адамсберг забави крачка. Ноела беше там, на камъка си, сгушена в груб анорак. Различи огънчето на цигарата й Безшумно отстъпи и се качи в гората, за да я заобиколи. Бърна се на пътеката трийсет метра по-нататък и забърза към дома си. Да му се не знае, това момиче не е дяволът в края на краищата. Думата „дявол“ извика в съзнанието му образа на съдията фюлжанс. Човек си въобразява, че мислите му са отлетели, а те си стоят там, в центъра на челото му, като три дупки, разположени на една линия. Просто са закрити от някой мимолетен атлантически облак.
138
XX
Воазне възнамеряваше да прекара почивните дни, като се разходи из горите и покрай езерата с бинокъл и фотоапарат в ръка. Поради ограничения брой коли той взе със себе си Жюстен и Ретанкур. Другите четирима оперативни работници избраха града и заминаха за Отава и Монреал. Адамсберг реши да тръгне сам на север. Сутринта, преди да хване пътя, отиде да провери дали вчерашният кудкудякащ гъсок бе отстъпил ръководното място на свой събрат. Защото ставаше дума за гъсок, Адамсберг не се съмняваше в това.
Не, гъсокът деспот нищо не бе отстъпил. Другите гъски го следваха като автомати, завиваха, щом шефът сменеше посоката, замираха на място, щом той преминеше към действие, спускаха се към патиците с вдигнати платна, като надуваха перата си, за да изглеждат по-големи. Адамсберг наруга гъсока, заплаши го с юмрук и се върна в колата си. Преди да подкара, коленичи, за да провери дали някоя катерица не се е пъхнала отдолу.
Отправи се право на север, обядва в Казабазуа и отново пое по безкрайните пътища. На повече от десетина километра извън градовете квебекчани не си даваха труда да асфалтират, тъй като през зимата път ното покритие така или иначе се разрушаваше от студа. Ако продължеше да кара направо, помисли си Адамсберг с огромно удоволствие, щеше да се озове лице в лице с Гренландия. Нещо, което не може да ти се случи в Париж през почивните дни. Нито в Бордо. Умишлено обърка пътя, тръгна на юг и спря край една гора близо до езерото Пинк. Гората беше пуста,
139
върху покритата с червени листа почва се белееха снежни петна. 7ук-там някоя табела препоръчваше да се внимава с мечките и да се проверява дали по стволовете на буковете няма следи от ноктите им. Черпите мечки се катерят по тези дървета, за да си хапнат жълъди. Хубаво, каза си Адамсберг, като вдигна глава и докосна с пръст белезите от нокти, търсейки с поглед животното сред листата. Дотук бе видял само бентове на бобри и изпражнения на елени, като самите животни оставаха невидими. Малко като Максим Льоклер в неговия „Замък“ в Агно.
Не мисли за замъци, ами иди да видиш розовото езеро.
За езерото Пинк се съобщаваше като за едно от милионите езерца в Квебек. На Адамсберг то се стори голямо и красиво. От Страсбург насам го бе обхванала манията да изчита всички табели, та сега се запозна и с тази за езерото Пинк. А тя го уведомяваше, че е попаднал на напълно единствено по рода си езеро.
Адамсберг потръпна. Влечението към изключенията, което бе открил у себе си напоследък, го притесняваше. Прогони мислите си с обичайното махване с ръка и продължи да чете. Дълбочината на езерото Пинк достигаше двайсет метра, а дъното му бе покрито с триметров пласт кал. Дотук нищо особено. Но тъкмо поради голямата дълбочина водата по повърхността не се смесваше с водата на дъното. След петнайсетия метър дънната вода не помръдваше, нищо не можеше да я раздвижи и никакъв кислород не проникваше в нея, както и в тинята, запечатала десет хиляди и шестстотин години история. Под едно на вид нормално езеро, заключи Адамсберг, и наистина розово и синьо, се криеше второ езеро, вечно застояло, без въздух, мъртво, истинско изкопаемо. А най-лошото бе, че в езерото живееше една морска риба, останала там от времето, когато морето все още не се е