Едва в края на концерта Адамсберг забеляза Данглар, зазяпан в протежето си. Тази гледка му отрови удоволствието. Ама къде се завираше този тип? Навсякъде? В живота му? Явно отлично информиран за концертите, той седеше там, на поста си, добрият, верният, безукорният Данглар. По дяволите, Камий не му принадлежеше, да му се не знае! Какво се опитваше да направи с тази охрана? Да се впише в съществуването й? Адамсберг закипя от яд срещу заместника си. Благодетелят с посребрените коси, който се промъкваше през вратата, оставена открехната от мъката на Камий.
Скоростта, с която Данглар напусна залата, изненада Адамсберг. Оказа се, че капитанът беше заобиколил църквата и чакаше музикантите на изхода. Несъмнено за да ги поздрави. Но не - Данглар натовари виолата в една кола и седна зад волана, откарвайки Камий със себе си. Адамсберг потегли след тях - искаше да знае докъде стигат тайните грижи на капитана. След едно спиране и десет минути път Данглар паркира и отвори вратата на Камий, която държеше нещо увито в одеяло. Одеялото и фактът, че нещото проплака, му позволиха мигновено да обхване цялата сложност на положението.
144
Дете, бебе. И ако се съди по големината и гласа, мъничко бебе, на около месец. Неподвижен, Адамсберг видя как вратата на къщата се затваря зад двойката. Данглар, долният мръсник, гнусният крадец.
Който веднага излезе, приятелски махвайки с ръка на Камий, и се гмурна в едно такси.
Господи, дете, повтаряше си Адамсберг по пътя към Хъл. Сега, когато Данглар беше излязъл от ролята на прелъстител и отново се бе превърнал в добрия и благосклонен капитан - което не намаляваше раздразнението му, - мислите му се съсредоточиха върху младата жена. По какво невъобразимо чудо Камий имаше дете? Чудо, което изискваше, съобрази комисарят, нахалната намеса на мъж. Едномесечно бебе, изчисли той. Плюс девет прави десет. Значи само десет седмици след заминаването си Камий му бе намерила заместник. Адамсберг натисна газта, внезапно обзет от нетърпение да задмине проклетите коли, които по-слушно вървяха една подир друга със свещената скорост от 90 км в час. фактът си оставаше - Данглар знаеше от самото начало, а не му бе казал нищо. Разбираемо бе впрочем, че капитанът му е спестил новината, от която дори днес му се свиваше сърцето. А защо? На какво се бе надявал? Че Камий ще оплаква хиляда години изгубената си любов? Ще се вкамени и ще се превърне в статуя, която той ще съживява, когато му се прище? Като в приказките, би казал Трабелман. Не, тя бе продължила да живее и бе срещнала някакъв тип, чисто и просто. Тръпчива реалност, която Адамсберг грубо отблъскваше.
Не, мислеше си той, излегнат на леглото си. Не, докато губеше Камий, така и не разбра истински, че губи Камий. Проста логика, която не му вършеше работа. Сега съществуваше онзи тъп баща, който го изхвърляше от пейзажа. Дори Данглар се бе опълчил
145
срещу него. Лесно си представяше как капитанът влиза в майчин дом и се ръкува с новодошлия - надежден мъж, сигурен, предложил своята почтеност като благотворен контраст. Безупречен и праволинеен тип, индустриалец с лабрадор, с два лабрадора и с нови обувки с връзки.
Адамсберг люто го мрази. Тази вечер би ликвидирал на място този тип заедно с кучетата му. Той, ченгето, той, волът, псето, прасето би го убил. С тризъбец, защо не.
XXII
Адамсберг се събуди късно. Този път не отиде да предизвиква шефа на гъските и се отказа от съзерцателна разходка до езерата. Сви направо по пътеката -девойката не работеше в неделя и имаше вероятност да я открие седнала върху плочата на Шанплен. И тя наистина беше там, с двусмислена усмивка и цигара в уста, готова да го последва в апартамента му.
В пламенността на спътницата си Адамсберг намери частична компенсация на неудоволствието, изпитано предишния ден. Не беше лесно обаче да я отпрати в шест часа вечерта. Седнала гола на леглото, Ноела не искаше и да чуе за тръгване, решена да прекара нощта тук и никъде другаде. Дума да не става, меко отсече Адамсберг, като полека я обличаше, колегите му всеки момент ще си дойдат. Облече й якето, хвана я за ръка и я поведе към вратата.
Щом се отърва от Ноела, повече не помисли за нея, ами се обади на Мордан в Париж. Майорът беше човек на мрака и нямаше да го събуди дори да му се обадеше след полунощ. Към страстта му към бума-щината се прибавяше демодирано увлечение по акордеона и народните песни, та тази вечер се връщаше от бал, на който явно се бе забавлявал.