Поезия. Дали да не отиде в онзи поетичен бар? „Че-тиристишие“ не привличаше младите хора и на Ноела не би хрумнало да го търси там. Остави колата си доста далече от къщи и пое по големия булевард, а не по онази проклета пътека.
Изморен, напрегнат и неспособен да се съсредоточи върху някаква мисъл, Адамсберг изпразваше чинията си с пържени картофи и слушаше с едно ухо стихотворенията, когато видя, че до него седи Данглар.
- Добре ли прекарахте почивните дни? - попита капитанът с помирителен тон.
164
- А вие, Данглар? Добре ли спахте? - нервно отвърна Адамсберг. - Предателството разяжда съвестта и поглъща нощите, то износва, изтощава.
- Моля?
- Предателството. Не говоря на алгонкински, както казва Лалиберте. Месеци тайни и мълчание, без да броим онези хиляда и шестстотин километра, навъртени тия дни от любов към Вивалди.
- Аха - измърмори Данглар, като постави двете си ръце върху масата.
- Именно. Ръкопляскане, изпращане, отваряне на вратата. Истински рицар.
- И после?
- И преди, Данглар? Взели сте страната на Другия. На оня с двата лабрадора и новите обувки. И сте се опълчили срещу мен, Данглар, срещу мен.
- Не ви разбирам. Съжалявам - каза Данглар и стана от стола си.
- Момент - каза Адамсберг, като го задържа за ръкава. - Говоря за избора, който сте направили. Детето, ръкостискането с младия татко и бъдете добре дошъл сред нас. Нали така, капитане?
Данглар прекара пръсти по устните си. После се наведе към Адамсберг.
- В моята си книга, както казват канадските колеги, вие сте един завършен глупак, господин комисар.
Адамсберг остана на масата си напълно слисан. Непредвиденото оскърбление кънтеше в главата му. Заслушани в поезията клиенти му обърнаха внимание, че той и приятелят му им пречат да се съсредоточат. Адамсберг напусна заведението и тръгна да търси някаква възможно най-долнопробна и пълна с пияни мъже кръчма, където лудата Ноела не би влязла. Напраз-но. Не откри нито една добра стара гнусна кръчма из чистите и спретнати улици. Докато в Париж от такива гъмжеше - растяха като бурени в пукнатините на тротоарите. Спря в най-скромното заведение, наречено
165
„Шлюза“. Думите на Данглар явно го бяха потресли защото усещаше, че сериозно го заболява глава, което му се случваше веднъж на десет години.
В моята си книга вие сте един завършен глупак господин комисар.
„ Без Да забравя казаното от Трабелман, от Брези-ион, от фавр и евентуално от младото татенце Нито ужасяващите думи на Ноела. Обиди, предателства заплахи.
И след като болката в главата не стихваше, налагаше се да отвърне на изключителното с изключително и да удави мъката в едно хубаво натаралянкване. Адамсберг не обичаше да пие и едва си спомняше за последното си напиване, случило се в съвсем младежките му години на един селски празник. За последствията от напиването пък съвсем нямаше спомен. Но общо взето, и ако можеше да се вярва на свидетелствата, хората оставаха доволни. Забрава носело, така казваха. Точно каквото му трябваше.
Настани се на бара между двама квебекчани вече „напълнени до гуша“ с бира, и погълна като начало три уискита едно след друго. Стените не започнаха да се въртят, всичко изглеждаше наред, а обърканото съдържание на главата му се прехвърляше направо в стомаха му. Облакътен на барплота, той поръча бутилка вино, тъй като все от достойни за доверие източници знаеше, че смесването на жанровете дава задоволителни резултати. Изпи четири чаши и си поръча един коняк за десерт. Усърдие, усърдие и усърдие, няма друг у ей Пустият му Лалиберте. Пустият му френд.
Барманът започна да му хвърля разтревожени погледи. Върви на майната си, мен, търся изход и този изход би се харесал дори на Вивалди. Така че ясна ти е картинката.
Адамсберг предвидливо бе оставил достатъчно долари на бара, за да си плати сметката, в случай че падне от стола. Конякът му нанесе един доста инте-
166
ресен последен удар, като го дари с усещане за ради-кална загуба на собствената личност, с пристъпи на ярост, примесени с изблици смях, както и с чувство за могъщество, ела да се бием, ако си мечка, ако си френд, ако си мъртвец, риба или какъвто и да е майтап от тоз чешит. Ха си се приближил, ха съм те надянала, казала баба му с вила в ръка на немския войник, който вървял към нея с намерение да я изнасили. Ама че смешка. Само като се сетеше, и започваше да се кикоти. Готината му баба. Чу гласа на бармана, който идваше някъде много отдалеч.