Явно не само Трабелман обичаше приказките. И Мордан ги обичаше. Може би всички ги обичаха, дори Брезийон.
- После? - попита Адамсберг, наля си още едно редовно заради часовата разлика и се върна на клона си.
181
- После новодошлите раз-дразват призрака. Защо ли? Защото се пре-насят, почистват гардеробите, изпразват старите ракли, изхвърлят боклуците от тавана, с две думи, лишават го от скривалище. Или му открадват най-съкрове-ната тайна.
- Каква тайна?
- Ами тя винаги е една и съща - първородния му грях, първото му убийство. Защото ако нямаше някакво тежко прегрешение, той нямаше да е осъден да обитава бараката цели три века. Може да е зазидал съпругата си, да е убил брат си, знам ли? Да е направил нещо, от което се пръкват призраци.
- Прав си, Мордан.
- След това, лишен от убежище, призракът се чувства в безизходица и това го изнервя. Тогава започва всичко. Показва се, отмъщава си, въобще превръща се в личност. От този момент нататък битката може да започне.
- Като ви слушам как говорите, май вярвате в призраци. Сблъсквали ли сте се с призрак?
Мордан се усмихна и прекара ръка по плешивия си череп.
- Вие говорите за призраци. Аз само ви разказах една приказка. Забавно е. А и е интересно. На дъното на приказките винаги има някой тежкотоварен камион. И тиня, вечна тиня.
Адамсберг се сети за езерото Пинк.
- Каква тиня? - попита той.
- Толкова жестока истина, че се осмеляваш да я кажеш само под прикритието на приказката. Замъци и едновремешни рокли и духове и магарета, които серат злато.
Мордан хвърли чашата си в кошчето. Явно се забавляваше.
- Важното е да не сбъркаш в декодирането и да се прицелиш в точната мишена.
182
- Значи дразниш, лишаваш от скривалище, откриваш първородния грях.
- По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Четохте ли доклада ми за стажа в Квебек?
- Четох и подписах. Човек би се заклел, че сте били там. Знаете ли кой пази вратата на монреалските ченгета?
- Да. Една катеричка.
- Кой ви каза?
- Есталер. Това най-много го е поразило. На доброволни начала или по задължение стоеше там.
- Есталер ли?
- Не, катеричката.
- На съвсем доброволни. Освен това се влюби в една блондинка и заряза работата.
- Есталер ли?
- Не, катеричката.
Адамсберг седна до масата си, заинтригуван от коментарите на Мордан. Изпразваш гардеробите, лишаваш от скривалище, провокираш. Раздразваш мъртвеца. Откриваш първородния грях. Всичко изпразваш, всичко почистваш. Сериозно начинание, достойно за герой от легенда, в което се бе провалял в продължение на четиринайсет години. Нямаше кон, нито сабя, нито броня.
Нямаше и време. Зае се с втората купчина папки. Това поне го оправдаваше, че не е разменил и дума с Данглар. Запита се как да се справи с това ново мълчание. Капитанът му се бе извинил, но ледът между двамата не се пропукваше. Сутринта Адамсберг изслуша международната метеорологична прогноза и изпита нещо като носталгия. В Отава температурите се колебаеха между минус осем през деня и минус дванайсет през нощта. Размразяване не се предвиждаше.
183
На другия ден, все още проучващ втората купчина, комисарят усети леко безпокойство да бръмчи някъде у него като насекомо, заклещено в тялото му между раменете и корема. Доста познато чувство. Нищо общо с неразположението, което го бе омало-мощило, докато вървеше по следите на съдията. Не, само това скромно шумолящо насекомо, нищо и никакво, което се блъскаше в гърдите му като начупена неприятност, изискваща вниманието му. От време на време Адамсберг изваждаше картончето, върху което бе записал хитростите на Мордан относно най-добрия начин да раздразниш призрак. Като започнеш да му се движиш по големия нерв, би казал барманът на „Шлюза“.
Към пет часа леко главоболие го насочи към кафе-машината. Добре, каза си той, като си потърка челото, държа насекомото за двете крила. Запоят през нощта на 26 октомври. Само че не запоят бръмчеше, а онези проклети забравени два часа и половина. Въпросът упорито се завръщаше. Какво, да му се не знае, беше правил толкова време на пътеката? Какво съдържаше това изгубено късче живот? Бе поставил липсващото парченце на рафта на наквасената с алкохол памет. Но очевидно тази подредба не задоволяваше ума му - парченцето все скачаше от рафта си и дискретно го тормозеше.
Защо? - питаше се Адамсберг, докато бъркаше кафето си. Дали го терзаеше мисълта, че е изгубил част от живота си, сякаш му я бяха взели, без да го питат? Или простото алкохолно обяснение не му допадаше? Или - по-лошо - се безпокоеше за това, което е казал или направил през тези изтрити часове? Защо? Тази тревога му изглеждаше толкова нелепа, колкото ако се отнасяше до произнесени насън думи. Какво друго би могъл да прави, освен да се клатушка с окърваве-но лице, да пада, да припада и отново да тръгва по пътеката, може би на четири крака, защо не? Нищо