213
глар ще си е отворил очите, че ще разбере за какво става въпрос и че ще извади от досието компрометиращите документи, преди да ги сканира.
факсът замина под контрола на суперинтенданта и отнесе надеждите на комисаря по субатлантически-те кабели. Оставаше му да разчита на острия ум на своя заместник. За миг се сети за ангела със сабята на Данглар и го закле поне веднъж да помогне на питомеца си да мисли логично още от сутринта.
- Ще го получи утре. Повече нищо не мога да направя - заключи Адамсберг и се изправи. - Казах ти всичко.
- Ама аз не. Има едно четвърто нещо, което ми е интересно - каза Лалиберте, като вдигна безименния си пръст.
Усърдие, усърдие и усърдие.
Адамсберг отново седна пред факса, а Лалиберте остана прав. Още един полицейски номер. Адамсберг потърси погледа на Санкартие, който неподвижно притискаше пликчетата със сапуна до гърдите си. И в очите му, които му се струваше, че винаги изразяват едно и също - доброта, този път прочете нещо друго. Капан, френд. Много внимавай.
- Не ми ли каза, че си започнал преследването на осемнайсет години? - попита Лалиберте.
- Казах ти.
- Трийсет години лов, не е ли много туй?
- Не е повече от петдесет години убийства. Всеки със занаята си - той постоянства и аз постоянствам.
- Вие във франция нямате ли приключени дела?
- Имаме.
- Не си ли оставял неразрешени случаи?
- Не много.
- Но си оставял?
-Да.
- Тогава защо не си оставил този?
- Заради брат ми, казах ти.
214
Лалиберте се усмихна, сякаш бе отбелязал точка. Адамсберг се обърна към Санкартие. Същият сигнал.
- Толкова ли го обичаше този брат?
- Толкова.
- Да го отмъстиш ли искаше?
- Не да го отмъстя, Орел. Да го оневиня.
- Не се хващай за думите, все е тая. Знаеш ли на какво ми мирише туй твое разследване? Което влачиш от трийсет години?
Адамсберг не отговори. Санкартие гледаше началника си и мекотата бе напълно изчезнала от очите му. Жинет бе навела глава и гледаше в краката си.
- На ненормална фиксирана идея - обяви Лалиберте.
- В твоята книга, Орел. Но не и в моята.
Лалиберте смени тактиката и ъгъла на атаката.
- Сега ти говоря като ченге на полицай. Твоя пътуващ убиец, не е ли странно, че убива тук точно когато преследвача му и той е тук? Тоест ти, фиксираното ченге, което го преследва от трийсет години? Не намираш ли го туй за малко гнило като съвпадение?
- Много гнило. Освен ако не е съвпадение. Казах ти, че от Шилтигем насам фюлжанс знае, че отново съм по петите му.
- Христосе! И е дошъл чак дотук, за да те предизвика? Ако имаше ей тоничко акъл, щеше да почака да се прибереш, не е ли тъй? Тоз тип, дето убива веднъж на четири-шест години, може да се въздържи петнайсет дни, не е ли тъй?
- Не съм в неговата кожа.
- Дали?
- Какво искаш да кажеш, Орел?
- Аз лично мисля, че ти сънуваш наяве. И че го виждаш навсякъде тоз твой Тризъбец.
- Бабината ти, Орел! Казвам ти каквото знам и каквото смятам. Все ми е тая дали ми вярваш. Разследвай си твоя случай и остави на мен моя.
215
- До утре в девет - приветливо каза суперинтен-дантът и подаде ръка на комисаря. — Имаме още здраво да се побъхтим. Ще разгледаме досиетата заедно.
- Не заедно — каза Адамсберг и стана. — На теб ти трябва поне един ден, за да ги проучиш, а аз ги знам наизуст. Отивам да се срещна с брат ми. С теб ще се видим във вторник сутринта.
Лалиберте се намръщи.
- Свободен съм, нали? Да или не?
- Недей се коси.
- Отивам при брат ми.
- Къде стои брат ти?
- В Детройт. Можеш ли да ми дадеш една служебна кола?
- Като нищо.
Адамсберг отиде да вземе Ретанкур, която седеше като цепеница в кабинета на началника.
- Знам, че имаш заповеди - засмя се Лалиберте, -обаче не го взимай лично, ама не виждам за какво ти служи твоя лейтенант. Не ми изглежда да е измислила копчетата с четири дупки. Христосе, на мен хич не би ми притрябвала.
XXXIV
Като се прибра в стаята си, Адамсберг си помисли дали да не звънне на Данглар и да му каже да прибере документите от разследването на брат му. Но не можеше да е сигурен, че телефонът не се подслушва. Когато Лалиберте научи, че фюлжанс е мъртъв, нещата щяха необратимо да се влошат. Е и какво от това? Суперин-тендантът не знаеше за връзката му с Ноела и ако не беше анонимното писмо, изобщо нямаше да се занимава с него. Във вторник щяха да се разделят леко скарани, като с Трабелман, и сбогом - всеки с работата си.
Бързо подреди сака си. Смяташе да пътува през ногцта, да поспи два часа по пътя и призори да стигне до Детройт, за да не изпусне брат си. Не беше виждал Рафаел от толкова отдавна, че не изпитваше нищо, толкова нереално изглеждаше начинанието му. Тъкмо си сменяше фланелката, когато Ретанкур влезе в стаята му.