- И къде е това?
- В моята стая.
- Вашата стая е не по-голяма от моята. Къде смятате да ме скриете? На покрива? Те ще се качат на покрива.
- Естествено.
- Под леглото? В шкафа? Върху гардероба?
Адамсберг отчаяно сви рамене.
- Върху мен.
Комисарят се обърна към своя лейтенант.
- Съжалявам - каза тя, - но това ще трае само две-три минути. Няма друго решение.
- Ретанкур, аз не съм фиба. В какво смятате да ме превърнете?
- Не вас, себе си ще превърна. В стълб.
226
XXXV
Ретанкур спря за два часа, за да поспят, така че в Детройт влязоха в седем часа сутринта. Градът беше зловещ като стара разорена херцогиня, все още носеща парцаливите си рокли. Мръсотията и мизерията бяха заместили отколешната пищност на стария Детройт.
- Тази сграда трябва да е — посочи Адамсберг с карта в ръка.
Огледа високото здание, което беше доста почерняло, но в сравнително добро състояние, както се оглежда исторически паметник. Какъвто зданието и беше, след като в него мърдаше, спеше и живееше Рафаел. Непосредствено до сградата имаше кафене.
- Прасетата паркират на двайсет метра зад нас -отбеляза Ретанкур. - Правят се на хитреци. Какво си въобразяват? Че не знаем, че ги влачим с нас още от Г атино?
Адамсберг се бе навел напред и скръстил ръце.
- Идете сам, господин комисар. Аз ще хапна в кафенето, докато ви чакам.
- Не мога - тихо каза Адамсберг. - А и има ли смисъл? И аз като него бягам.
- Именно. Така няма да е сам, вие също. Вървете, господин комисар.
- Не разбирате, Ретанкур. Не мога. Краката ми са студени и вдървени, занитен съм за пода с два чугунени винта.
- Може ли? - попита лейтенантът и постави четири пръста между лопатките му.
Адамсберг кимна. След десет минути усети нещо като смазка, която потече по бедрата му и им върна подвижността.
- Това ли направихте на Данглар в самолета?
227
- Не. Данглар само се боеше да не умре.
- А аз, Ретанкур?
- Вие се боите от обратното.
Адамсберг поклати глава и излезе от колата. Ретанкур се готвеше да влезе в кафенето, когато той я хвана за ръката.
- Той е там - каза той. - На онази маса, в гръб. Сигурен съм.
Лейтенантът огледа посочения от Адамсберг силует. Без всякакво съмнение гърбът беше гръб на брат. Ръката на Адамсберг все още я държеше.
- Влезте сам - каза тя. - Аз се връщам в колата. Направете ми знак кога да дойда при вас. Бих искала да го видя.
- Рафаел ли?
- Да, Рафаел.
Адамсберг бутна стъклената врата с все още сковани крака. Приближи се до Рафаел и постави ръце на раменете му. Човекът не трепна. Разгледа мургавите ръце на раменете си, първо едната, после другата.
- Значи ме намери? - попита, без да мръдне.
-Да.
- Добре си направил.
От другата страна на тясната улица Ретанкур видя как Рафаел стана, как братята се прегърнаха, как са заразглеждаха, вкопчени един в друг. Извади от чантата си малък бинокъл и го насочи към Рафаел Адамсберг, чието чело докосваше челото на брат му. Същото тяло, същата глава. Но колкотб променливата хубост на Адамсберг се появяваше като по чудо изпод хаотичните му черти, толкова хубостта на брат му беше незабавна и бликаше от правил но построеното му лице. Бяха като двама близнаци, порасли от един корен - единият в безредие, другият в хармония. Ретанкур се отдръпна, за да хване Адамсберг в полупро-фил. После рязко отпусна бинокъла, ядосана на себе
228
си, че се е осмелила да стигне твърде далеч, че е понечила да открадне чуждото чувство.
Сега двамата с Адамсберг седяха и нямаха сила да си пуснат ръцете, които образуваха затворен кръг. Ретанкур се облегна назад и леко потръпна. Прибра бинокъла и затвори очи.
Три часа по-късно Адамсберг почука на прозореца на колата и повика лейтенанта си. Рафаел ги нахрани и настани на едно канапе, като връчи на всеки по чаша кафе. Братята не се отделяха един от друг на повече от петдесет сантиметра, забеляза Ретанкур.
- Значи ще осъдят Жан-Батист. Сигурно ли е? -попита Рафаел лейтенанта.
- Сигурно е - потвърди Ретанкур. - Остава му само бягството.
- Под носа на десетина ченгета, които наблюдават хотела - обясни Адамсберг.
- Не е невъзможно - каза Ретанкур.
- Каква е идеята ви, Виолет? - попита Рафаел.
С аргумента, че не е нито ченге, нито военен, Рафаел бе отказал да се обръща към лейтенанта с фамил-ното й име.
- Довечера тръгваме обратно към Гатино - обясни Ретанкур. - Стигаме до хотел „Бребьоф“ към седем сутринта, най-невинно и пред погледа на ченгетата. Вие, Рафаел, тръгвате три часа и половина след нас. Можете ли?
Рафаел кимна.
- Пристигате в хотела към десет и половина. Какво ще видят ченгетата? Един нов клиент, който не ги интересува. Не той им трябва. Още повече, че по това време много хора влизат и излизат от хотела. Двамата, които ни следят, няма да са дежурни утре, а новите няма да ви познаят. Ще се регистрирате с истинското си име и ще се качите в стаята си.