- Не беше трудно - усмихнато каза Ретанкур, която явно ни най-малко не се безпокоеше за онова, което им предстоеше.
В девет и десет лейтенантът беше вече във водата, а Адамсберг зад вратата, и двамата в абсолютно мълчание.
Адамсберг бавно вдигна ръка, за да погледне часовниците си. Девет часът и двайсет и четири минути и половина. Три минути по-късно ченгетата дебарки-раха в стаята. Ретанкур му бе препоръчала да си наложи да диша бавно и той си налагаше.
Последваха стъписването на ченгетата пред отворената баня и обидите, отправени им от Ретанкур, точно както беше предвидено. Лейтенантът им за-тръшна вратата под носа и след не повече от десет секунди позата „едно изправено тяло“ беше постигната без проблеми. Със зъл глас Ретанкур даде раз-
241
решение за влизане и дайте да свършваме, да му се не види! Адамсберг здраво се държеше за талията и за колана, краката му не докосваха пода, бузата му се притискаше до влажния гръб. Смяташе, че мокрият му лейтенант ще рухне, щом си отлепи краката от земята, но нищо подобно не се случи. Стълбът, за който бе говорила Ретанкур, стърчеше в цялото си великолепие. Комисарят се чувстваше закачен така солидно, както ако бе прегърнал стъбло на клен. Лейтенантът дори не се поклати, дори не се опря на стената. Стоеше права, със скръстени върху хавлията ръце, без нито един от мускулите й да потрепне, и създаваше впечатление за съвършена солидност, което изуми Адамсберг и внезапно го успокои. Струваше му се, че може да си прекара така удобно настанен цял час без никаква засечка. Тъкмо се бе пропил от усещането за непоклатима стабилност, и ченгето приключи с претърсването, излезе от банята и затвори вратата. Ретанкур бързо се облече и отиде в стаята, като продължаваше да хока трите ченгета за това, че бяха нахълтали в банята й.
- Почукахме, преди да влезем - оправдаваше се непознат глас.
- Нищо не съм чула! - извика Ретанкур. - И не ми разхвърляйте нещата. Повтарям ви, че комисарят ми е дал нареждане да не мърдам оттук. Искаше да бъде сам с шефа ви тази сутрин.
- Колко часа беше на циферблата ви, когато ви го каза туй?
- Каза ми го, когато спряхме пред хотела, към седем часа. В момента трябва да е с Лалиберте.
- Христосе! Не е! Издухал го е вятъра, вашия бос!
Иззад вратата, където отново се бе скрил, Адамсберг чу изненаданото и шокирано мълчание на Ретанкур.
- Трябваше да отиде в жандармерията в девет часа - заяви тя. - Това поне го знам.
242
- Ама не е отишъл! Вързал ни е ламарина и е отплувал!
- А, не, не би ме оставил тук. Винаги работим в тандем.
- Запалете си фаровете, лейтенант. Вашия бос ви е преметнал.
- Не разбирам - инатеше се Ретанкур.
Един друг глас, на филип-Огюст, помисли Адамсберг, я прекъсна.
- Никъде нищо - каза той.
- Нищо - потвърди сухият глас на Портланс.
- Да не те безпокои туй - рече първият. - Ще го пипнем. Да тръгваме, момчета, да претърсим хотела.
И след като още веднъж се извиниха за несръчното си нахлуване, ченгетата излязоха от стаята.
В единайсет часа, със сив костюм, бяла риза и вратовръзка, Адамсберг спокойно се отправи към колата на брат си. Дори не погледна към ченгетата, които щъкаха във всички посоки. В единайсет и четирийсет автобусът му потегли към Монреал. Ретанкур му препоръча да слезе на предпоследната спирка. В джоба си имаше само адреса на Базил и една бележка от лейтенанта.
Следейки с поглед дърветата, които прелитаха край пътя, той си помисли, че никога не бе разполагал с по-безопасно убежище от бялото тяло на Ретанкур. То беше дори по-добро от планинската бърлога на стария му чичо. Как бе издържала? Това си оставаше пълна мистерия. Която цялата химия на Воазне не би могла да разгадае.
243
XXXVII
Луисез и Санкартие без желание влязоха за рапорт в кабинета на Лалиберте.
- Босът съвсем е луднал - тихо каза Луисез.
- Цяла сутрин ругае като каруцар - усмихна се Санкартие.
- И това те забавлява?
- Това, дето ме забавлява, Берт, е как Адамсберг ни преметна. Хубав номер му разигра на Лалиберте.
- Смей се колкото щеш, обаче сега ние ще оперем хавлията.
- Не сме криви ние, Берт, ние направихме каквото можахме, окей? Искаш ли аз да му говоря? Не ме е страх от него.
Лалиберте стоеше прав насред кабинета си и издаваше последните заповеди - да се разпространи снимката на заподозрения, да се проверяват документите по пътищата и по летищата.
- Е? - извика той и остави слушалката. - Докъде я докарахте?
- Претърсихме целия парк, господин главен суперинтендант - отвърна Санкартие. - Никой. Може да е отишъл да походи и да му се е случило произшествие. Да не е пък срещнал мечка?