- Има известен риск - поусмихна се Адамсберг.
Базил искрено се разсмя.
- Знам да си затварям човката, господин комисар. И съм далеч по-малко опасен от вас.
250
XXXIX
Адамсберг бе изминал поне десетина километра в коридора на Базил и с удоволствие би повървял на летището в Монреал след цяла седмица затвор. Но наоколо гъмжеше от полицаи, та се отказа от мисълта за разходка.
Погледна се в един прозорец, за да провери доколко правдоподобно е отражението му на шейсетинаго-дишен търговски представител. Ретанкур го беше променила до неузнаваемост и той се бе оставил в ръцете й като кукла. Базил се забавляваше много от преображението му. „Направи го тъжен“ - посъветва той Виолет и тя го послуша. Под изскубаните и избелени вежди погледът на Адамсберг много се промени. Ретанкур стигна дотам, че поизбели и миглите му, а половин час преди да тръгнат, капна сок от лимон в очите му. Зачервената роговица на фона на бледото лице му придаваше уморен и болнав вид. Обаче устните, носът, ушите останаха непроменени и му се струваше, че крещят името му.
Бе сложил новите документи в джоба си и непрекъснато проверяваше дали са там. Жан-Пиер Емил Роже фьойе - това име бе написал братът на Виолет в един съвършено подправен паспорт. Вътре фигурираха дори печатите от летищата в Роаси и Монреал, които свидетелстваха за пътуването му Париж-Кве-бек. Майсторска работа. И братът бе способен колкото сестрата. Явно ставаше дума за семейство от експерти.
Истинските му документи бяха останали у Базил за в случай, че му претърсят багажа. Забележителен френд, този Базил, който не пропусна нито ден да донесе вестник. Заклеймяващите статии за избягалия
251
убиец и съучастнинката му доставяха неподправена радост на фотографа, който освен всичко друго се държеше към Адамсберг и крайно внимателно. За да не се чувства много самотен, често го придружаваше в разходките му по коридора. Бе любител на природата и планинар, та разбираше, че затворникът му „има някои нетърпения“. Двамата крачеха напред-назад, говореха си и само след няколко дни Адамсберг знаеше всичко за блондинките на Базил, за географията на Канада, за Ванкувър и Гаспези. От своя страна Базил не беше чувал за бодливата риба от езерото Пинк и си обеща да я навести. Както и Страсбургската катедрала, ако някой ден мине през малка франция, добави Адамсберг.
Докато чакаше на гишето за проверка на документите, се опитваше да изпразни главата си, както би направил Жан-Пиер Емил Роже фьойе, който отиваше в Париж, за да продаде кленовия си сироп. И стран-но, но умението да не мисли за нищо, което му бе толкова присъщо и дори прекалено присъщо обикновено, през този ден се оказа особено грудно постижимо. Той, който се разсейваше без всякаква причина, изпускаше големи части от разговора и безцелно витаеше из облаците, внезапно онемя, а главата му загъм-жа от мисли, когато служителят на гишето взе паспорта му за проверка.
Но Жан-Пиер Емил Роже фьойе ни най-малко не заинтересува вардияните и когато се озова в залата на заминаващите, Адамсберг се отпусна дотам, че купи шишенце със сироп. Типично за Жан-Пиер Емил Роже фьойе, който и в този момент мислеше за майка си. Бученето на моторите и излитането го изпълниха с покой, какъвто Данглар никога не би изпитал. Погледа как се отдалечават канадските земи и си представи стотици объркани ченгета.
252
Оставаше да се премине бариерата на Роаси. Оставаше и Ретанкур, която щяха да проверяват след два часа и половина. Адамсберг се безпокоеше за нея. Новата й външност на богата и безделна жена беше забележителна - и много развесели Базил, - но Адамсберг се боеше, че силуетът й може да я издаде. Образът на голото й тяло мина пред очите му. Внушително, разбира се, но хармонично сложено. Рафаел беше прав - Ретанкур беше хубава жена и той се укори, че не го е забелязал заради свръхтеглото и енергичност-та й. Рафаел поначало беше по-наблюдателен от него.
След седем часа колелата щяха да докоснат пистата в Роаси. Щеше да мине през гишетата и за миг да се почувства жив, свободен. И да сгреши. Кошмарът щеше да продължи на друга земя. Бъдещето, което го очакваше, беше пусто и бяло като плаващ ледник. Ретанкур можеше да се върне в Бригадата, като обясни, че се е бояла да не я арестуват като съучастничка. За него обаче започваше период на небитие. С единствен другар - гризящото го съмнение относно забравените му действия. Струваше му се, че би предпочел да е убил, отколкото да носи в себе си ужасяващия полумрак на нощта на двайсет и шести.
Жан-Пиер Емил Роже фьойе мина без проблеми през цедката на Роаси, но Адамсберг не можа да се реши да напусне летището, преди да е разбрал дали Ретанкур ще пристигне. Два часа и половина обикаля от зала в зала, като се опитваше да бъде дискретен и да имитира онази невидимост, до която бе прибягнала Ретанкур в Канадската кралска жандармерия. Но очевидно и тук като в Монреал Жан-Пиер Емил не интересуваше никого. Сто пъти мина покрай таблата, на които бяха обявени полетите, за да види дали някой от големите превозвачи няма закъснение. Го-лемите превозвачи, повтори си той. Неговата голяма