- Казах ви, че е изключителна жена - обяви Данглар, когато Адамсберг разказа цялата история.
- Не съм дошъл да си бъбрим за Ретанкур. Да поговорим по-добре за Лалиберте. Бива си го, а? Колко
259
нещо само е успял да узнае за мен за толкова кратко време! Дори факта, че не си спомням какво съм правил два часа и половина на пътеката. Тази амнезия се оказа фатална. Сериозна улика.
- Естествено.
- Но кой знаеше за това? Никой от жандармерията. Нито от Бригадата.
- Предположил е? Отгатнал е?
Адамсберг се усмихна.
- Не, беше записано в досието като доказано обстоятелство. Но като казвам никой от Бригадата, не съм съвсем точен. Вие знаехте, Данглар.
Данглар бавно поклати глава.
- Така че ме подозирате - спокойно каза той.
- Именно.
- Логично - констатира Данглар.
- Веднъж и аз да съм логичен. Би трябвало да сте доволен.
- Не съм. Щеше да е по-добре да се бяхте въздържали.
- Загазил съм здравата и всички средства са добри. Включително пустата логика, на която толкова се мъчихте да ме научите.
- Не е зле. Но какво ви казва интуицията? Реенето? Сънищата? Какво ви казват за мен?
- Вие ли искате да прибягна до тях?
- Този път да.
Самообладанието на заместника му и упоритият му поглед объркваха Адамсберг. Той познаваше издъно промитите очи на Данглар, които не бяха способни да прикрият каквато и да била емоция. В тях можеше да се види всичко - страх, неодобрение, удоволствие, недоверие. Появяваха се така лесно, както рибата плува във водата. А комисарят не долавяше нищо, което да прилича на неискреност. Любопитство и размисъл бяха двете единствени риби, които плуваха в очите на Данглар. И на моменти някакво леко облекчение, че вижда комисаря отново.
260
- Сънищата ми казват, че не сте в играта. Но това са само сънища. Реенето ми казва, че не бихте направили това, или не по този начин.
- А интуицията ви?
- Тя ми сочи ръката на съдията.
- Упорства, а?
- Вие попитахте. А знаете, че не харесвате отговорите ми. Санкартие ме посъветва да не се отказвам. И аз не се отказвам.
- Сега мога ли аз да говоря? - попита Данглар.
Междувременно на момченцето му бе омръзнало
да чете, бе дошло при тях и седнало на коленете на Адамсберг, когото бе разпознало.
- Миришеш на пот - прекъсна разговора им то.
- Може - рече Адамсберг. - Идвам от дълъг път.
- Защо си се маскирал?
- Играх си в самолета.
- На какво?
- На стражари и апаши.
- И ти беше крадецът - заяви момченцето.
- Точно така.
Адамсберг прекара ръка по косите на детето, за да прекрати разговора, и вдигна глава към заместника си.
- Не съм съвсем сигурен, но изглежда, че някой е влизал у вас и е търсил нещо.
Адамсберг му направи знак да продължава.
- Преди повече от седмица, в понеделник сутринта получих факса, в който искахте да изпратя досиетата в Канадската жандармерия. С някои букви, по-големи, отколкото ги пишете обикновено. Разчетох думата „риск“. Схванах я като зов, като предупреждение.
- Правилно, капитане.
- През онзи ден подозирахте ли ме вече?
- Не. Логичната мисъл ме посети на другата вечер.
- Жалко - промърмори Данглар.
- Продължавайте. Значи досиетата.
261
- Разтревожих се. Взех ключа от дома ви от кутийката с кламери в първото чекмедже на бюрото ви, където стои винаги.
Адамсберг кимна.
- Ключът си беше там, но до кутийката. Бихте могли да го преместите в бързината на заминаването. Но аз се усъмних. Заради онези букви.
- И сте били прав. Винаги слагам ключа в кутийката. Данглар погледна белия комисар. Погледът на
Адамсберг почти бе възвърнал обичайната си мекота. И чудна работа, капитанът не му се сърдеше, че го подозира в предателство. На негово място може би и той би направил същото.
- Така че като отидох у вас, хубаво се огледах. Спомняте ли си, че лично аз бях подредил папките?
- Да, заради раната ми.
- Струва ми се, че ги бях подредил по-добре. Бях ги натикал на дъното на шкафа. А през онзи понеделник се оказаха по-напред. Вие вадили ли сте ги? За Трабелман например?
- Не съм.
- Я ми кажете, как го правите?
- Кое?
Данглар му посочи момченцето, което бе заспало на корема на Адамсберг с глава, подпряна на ръката му.
- Знаете как, Данглар. Умея да приспивам хората. Включително малките.
Данглар го погледна завистливо. Винаги трудно приспиваше Венсан.
- Всички знаят къде държите ключа си от къщи -каза той.
- Имаме къртица в Бригадата? А, Данглар?