— Сам ли ще вечеряте, милорд? — осведоми се по навик Кърби, макар че вече беше сложил масата.
— Да, тази вечер ще бъда сам — отговори Данте, все още зает с разговора, който беше провел днес следобед с Берти Макей. Образът на Хелън Джордан вече се беше изличил от паметта му.
— Значи ли това, че няма да играете карти, милорд? — продължи с въпросите Кърби.
— Не, джентълмените ще дойдат в обичайния час. Пригответе още една-две бутилки портвайн. Помрой твърди, че последния път сме се отнесли нелюбезно към него. Казва, че нарочно сме изпили любимото му питие и сме го принудили да премине на бяло вино. Този човек е бъчва без дъно. Никога не съм го виждал пиян — засмя се Данте. Той изсуши косата си, сплете я на плитка и я завърза с черна кадифена панделка.
След това взе машата и започна да рови в жаравата, дълбоко замислен. Дъждът отново заплющя по прозорците, но мислите на капитана бяха на стотици мили южно от Каролинските острови.
— Чакам с нетърпение да излезем отново в морето, Кърби — промълви с копнеж той. Имаше чувството, че усеща под себе си люлеещата се палуба на „Морския дракон“. — Знаеш ли как ми се ще да обърна кормилото към Мердрако, към дома?
— Да, капитане — отговори Кърби, но само той си знаеше дали споделя желанието на господаря си или не.
Данте се обърна и изложи лице на хладния въздух, който влизаше от открехнатия прозорец. Усмивката му издаваше увереност.
— Да, Кърби — прошепна едва чуто той, повтаряйки думите на дребния стюард. — След по-малко от месец „Морският дракон“ ще излезе отново в открито море.
Реа Клер Доминик се събуди в абсолютен мрак. Трябваше да положи огромни усилия, за да повдигне натежалите си клепачи, но не видя светлина. Усети само студена, тъмна влага. Разтрепери се като лист и се уви в наметката си. Все още под въздействието на упойката, тя притисна здраво до себе си мекото кадифе и потърка вледенената си буза в топлата кожена яка. Когато зарови лице в мъхестата тъкан и вдъхна аромата на рози, който сякаш беше полепнал по нея, в съзнанието й изникна неясен образ на забулена жена.
Внезапно разлюляване на кораба запрати Реа към дебелата напречна греда и болезненият й вик бе поет от безброй безлики гласове в мрака. Тя остана да лежи до стената и неестествената тишина наоколо й подсказа, че не е сама. Взря се с широко отворени очи в черната празнота и усети страха и отчаянието на хората, които бяха затворени като нея в междинната палуба.
Когато осъзна къде се намира, в гърдите й се надигна страх, горчив като жлъчка. Острата миризма на сол и трюмна вода, смесена с вкиснатите остатъци от пристъпите на морска болест, нахлу в носа й и прогони мъглата от мозъка й, последната преграда пред ужасната действителност. Някъде високо над главата и се чуваше тежкото пъшкане на мачтите, които се превиваха под тежестта на издутите от вятъра платна.
Реа застана на колене и се опита да се изправи, но корабът отново се разлюля и я запрати обратно на пода. Усети остра болка в коляното, раздвижи го внимателно и отново се уви в топлата наметка. Зъбите й тракаха от студ и ужас.
Внезапно по кожата й се разля топлина и когато вдигна треперещата си ръка, пръстите й докоснаха горещите сълзи, които се стичаха по бузите й. Макар че устата й трепереше, тя успя да потисне напиращия отчаян стон. Все още размътеното й съзнание трескаво се опитваше да намери някакъв смисъл в случващото се с нея. От здраво стиснатите й устни се изтръгна само задавен хленч, когато си припомни началото на върволицата едно от друго по-ужасяващи събития.
Беше излязла на езда с Франсис и братовчедите си… Не, каза си объркано тя, това беше вчера. Беше излязла на езда с Каролайн и Уесли. Да! Точно така! Припомни си, че бяха тръгнали към Стоун Хаус он дъ Хил. Искаше да види кученцата, които беше спасила, само че… само че така и не можа да стигне до фермата. Реа притисна с ледените връхчета на пръстите си болезнено пулсиращите си слепоочия. Някаква карета им беше препречила пътя.
Спомни си как Уесли бе свален от коня и от гърлото й се изтръгна задавен писък. После се видя коленичила до припадналата Каролайн. Този спомен беше съвсем ясен, но какво беше станало после? Реа видя запътилия се право към нея непознат мъж в червен жакет и дъхът й спря. Беше се опитала да му избяга, но падна, а после… нищо повече не помнеше, освен задушаващата чернота, която я беше обгърнала, след като бяха натиснали в лицето й напоена с нещо ужасно кърпа. Някъде отгоре се чу оглушителен гръм и това припомни на Реа изстрела, които беше улучил Уесли. Графът беше мъртъв, тя беше почти сигурна в това. Никога нямаше да забрави неверието и болката, изписани по лицето му, когато се строполи от коня си и падна в калта. А какво ли е станало с Каролайн, запита се измъчено Реа. Може би бяха отвлекли и нея и в този момент тя също беше на борда на кораба. Девойката отново претърси мрака, макар и с двойнствени чувства. Ако Каролайн наистина беше доведена на кораба, дали беше в същото положение като нея?