— Каролайн? — прошепна с надежда тя. Желанието да чуе познат глас надви неудоволствието да открие приятелката си в мрачния трюм на неизвестния кораб. — Каролайн?
— Добре ли сте? — попита далечен женски глас.
Реа толкова се изненада, че спря да диша. Не беше очаквала да получи отговор.
— Каролайн? Наистина ли си ти? — прошепна дрезгаво тя.
— Не. — Треперещият момичешки глас унищожи надеждите й. — Името ми е Алис. Алис Мередит — обясни безликият глас. — Толкова чаках да се събудите. Беше ме страх, че сте мъртва. — Момичето говореше с изненадваща сухота.
Внезапно Реа избухна в смях и шумът отекна в ушите й като безумен кикот.
— Не! — извика тя, чула шум от отдалечаващи се стъпки. — Моля те, не си отивай! Не съм полудяла, със сигурност не съм.
— Но аз не си отивам — отговори момичето, което се беше представило като Алис Мередит. — Напротив, приближих се. Тук долу е толкова студено и тъмно. Сякаш лежа в гроба. — Страхът в непознатия глас събуди съчувствието на Реа и тя протегна колебливо ръка. Докосна се до мършаво рамо, треперещо от студ. Тънката наметка, в която се беше увила непознатата, не беше в състояние да я предпази от хапещия студ в трюма.
— Искаш ли да споделиш моята наметка? Тя е подплатена с кожа и е много широка. Има достатъчно място и за двете ни — покани я без колебание Реа. Тя изпитваше силно съжаление към бедното момиче, освен това в никакъв случай не биваше да губи връзката с този човешки глас, дошъл от мрака. Стоновете на страдащите пасажери, примесени с ужасяващото свирене на вятъра в платната, звучаха като нечовешки рев и блъскаха като с чук по възбудените й сетива.
— Винаги ме е било страх от тъмното — заговори внезапно Алис Мередит. — Баща ми беше добър човек, наистина. Позволяваше ми да оставям до леглото си запалена свещ. Понякога нямахме пари дори за ядене, но той не ми се караше за свещта. Той беше добър към всички хора, а за себе си не правеше нищо. Единственото, което си купуваше, бяха книги. Много обичаше книгите. А по-добре да си беше купил палто. Колко пъти му го казвах. Но той никога не се вслушваше в разумни съвети. Настина, втресе го и умря — завърши Алис толкова тихо, че Реа едва я чу.
— Никого ли си нямаше, освен него?
— Бяхме само двамата, татко и аз. Мама почина още преди години. Живеехме над дюкяна. Беше много приятно и удобно. Татко търгуваше с тютюн. Продавахме разни видове тютюн и емфие на най-видни лондонски господа. Имахме красиви кутийки за тютюн и още по изискани сребърни за емфието. Продавахме и лули, кремък и още какви ли не интересни неща. В магазинчето миришеше толкова хубаво. Често си седях зад тезгяха и вдъхвах дълбоко аромата на тютюн. Само че важните господа не искаха да си плащат, а татко не беше от хората, които ходят по къщите и си искат парите. А трябваше да го направи — въздъхна тъжно момичето. — Дълговете все растяха и растяха. Продадоха магазинчето, за да покрият дълговете му, а после адвокатът каза, че му дължа още пари, защото бил уредил въпроса с наследството. Каза ми да подпиша документа, който ми даде, иначе съм щяла да изгоня в кулата за длъжници — разказа с треперещ глас тя.
— Какво си подписала? — попита съчувствено Реа, напълно забравила собствените си проблеми пред ужаса от тъжната съдба на непознатата.
— Договор за служба — отговори Алис. — Не исках да подпиша, но какво можех да направя? Той беше един от най-добрите клиенти на татко. Винаги си плащаше сметките. Отведе ме при съдията, за да подпиша пред свидетели. Толкова ме беше страх — захълца тя. Още се разтреперваше, когато си припомнеше джентълмена в черно с бяла перука на главата, който рязко я беше попитал дали е съгласна да замине за колониите. После строго й беше разяснил, че трябва да пожертва свободата си и четири години да служи покорно на господаря си.
— Той ми каза, че договорът е законен и ме задължава и че мога да се освободя само ако откупя свободата си от господаря. Мистър Пелпс потвърди, че нямам избор, и аз подписах. Той обеща да плати пътуването ми до колониите и да ми купи дрехи. Скъсаха хартията на две половини, аз получих едната, а капитанът другата. Скрила съм я на сигурно място — обясни тя и се потупа по гърдите. — Щом пристигнем в колониите, капитанът ще ме продаде на някой друг. Сигурно на търговец, защото вече съм работила като продавачка, но може и на семейство, което се нуждае от прислужница в кухнята. Макар че — продължи с копнеж тя — на мен по ми се ще да се занимавам с деца. Винаги съм искала да имам братя и сестри. Мисля, че животът ми ще бъде не по-лош от досегашния. Капитанът ще ми намери добро място — завърши тя и изпълнените с надежда думи още дълго отекваха в мрака.