— Да, Алис. Баща ми е дук Кемъри — отговори Реа, изненадана от вълнението на момичето.
— О! — проговори почтително Алис. Титлата беше повече от впечатляваща. — Значи майка ви е дукеса? Обзалагам се, че имате цял куп братя и сестри, а? Сигурно живеете в грамадна къща, може би дори в дворец? Имате и прислуга, а на прозорците висял тежки копринени завеси — зашепна замечтано тя. — Колко ли красиви дрехи носите, милейди, и в каква ли стая спите… А имате ли… — Тя се стресна и изпищя, когато корабът внезапно се наклони настрана.
Уплашените викове на момичетата заглъхнаха в оглушителния рев на морето и трясъка на чупещи се стъкла, когато част от въжетата на товара се разкъсаха и из трюма се затъркаляха бъчви и сандъци, оставяйки зад себе си големи опустошения. Реа се озова чак в другия край на помещението и падна право върху пищящата Алис. Двете се блъснаха във водонепроницаемата преграда и дълго лежаха неподвижни.
— О-ох, ударих си главата! — простена Алис и започна да опипва около себе си за Реа. — Ей, къде сте? Всичко наред ли е?
Реа се беше свила на кълбо до преградата, скрила лице в ръцете си, и се бранеше срещу връхлитащото я гадене. Усещаше как удареното й чело отича и отчаяно се опитваше да остане в съзнание.
— Само да можех да изляза на чист въздух — протака тя. Направи отчаян опит да се изправи, блъсна се в Алис, която най-после беше намерила приятелката си, и загърна и двете с топлата наметка.
— Къде сте тръгнали? — попита Алис. — Нали няма да ме оставите сама? О, милейди, моля ви! Какво ще правите? Седнете, моля ви! — изплака момичето. — Няма къде да отидете.
— Искам на палубата — прошепна Реа. — Имам нужда от въздух.
— Не може, милейди. Мъжете са запушиш люковете. Никой не бива да се качва на палубата, преди да е минала бурята. А аз чух, че по това време на годината над Атлантическия океан непрекъснато бунтуват бури — обясни Алис. Но това не беше утеха за Реа, която не можеше да си представи, че ще остане безкрайно дълго под палубата, разбира се, в случай, че корабът оцелееше в бурите.
Ако можеше да знае колко основателни са страховете й, младата девойка вероятно щеше да загуби цялата си надежда. Много скоро тя престана да брои дните, които беше прекарала затворена в леденостудения трюм, но не престана да се пита дали някога ще вади слънчевата светлина.
Добре, че беше решила да не влиза в открит сблъсък с капитана на „Лондон лейди“, защото изобщо не й бе дадена възможност да го види. Видя само няколко моряци, заети по вахтите, които скъсяваха или опъваха платната, докато корабът се бореше с мъртвото вълнение и гредите скърцаха под напора на бурята. Един вонящ на ром корабен лекар, който беше и готвач, посещаваше от време на време затворниците в трюма, но оставаше само толкова, колкото да се увери, че болните още дишат.
Храната се състоеше от слаб чай, вмирисана херинга, картофи и овесено брашно и също не допринасяше да се подобри жалкото състояние на пасажерите от междинната палуба.
Бъдещите жители на колонните не знаеха кога е ден и кога — нощ, очите им не виждаха светлина, телата им не усещаха топлина, часовете минаваха еднообразно.
Ала най-черният от всички черни дни за Реа Клер дойде, когато разбра, че е загубила пръстена си. Един ден разтъркваше ръцете си, за да им вдъхне малко живот, и внезапно забеляза, че пръстът й е празен. Загубата на една толкова ценна лична собственост — пръстена, който бе получила от родителите си за седемнадесетия си рожден ден, — не можеше да бъде преодоляна толкова лесно. Тя се бе примирила със студа, който хапеше тялото й, с отвратителната храна, която трябваше да поглъща, за да преживее, дори с най-страшния враг — със своите собствени страхове. Но тази последна загуба едва не угаси малката искрица надежда, която все още мъждукаше в душата й — нищожна част от предишния й плам.
Ден след ден тя седеше с безучастно изражение и тъжни очи и понасяше без болка спазматичното треперене на крайниците си. Костюмът за езда й беше станал твърде голям, разкошната златна коса висеше на мазни кичури чак до талията. Странно, но именно малката Алис Мередит с възторжените си мечтания за великолепния господарски дом на Кемъри успя да върне Реа Клер Доминик в царството на живите.
В началото Реа дори не чуваше упоритите молби на момичето да му разкаже за живота в Кемъри. Безкрайните въпроси, които непрекъснато смущаваха апатията и, я измъчваха. Но Алис беше упорита и в края на краищата Реа се предаде и реши да задоволи ненаситното любопитство на приятелката си за дук и дукеса Кемъри, за Франсис, Робин и близнаците. Реа разказваше за братовчедите си и за леля Мери, която имаше дарбата да предвижда бъдещето, за вуйчото, който живееше в старинен дворец в далечна Шотландия, за Батърик, мисис Пийчъм и стария Мейсън. Описваше всяка стая на Кемъри. Обикаляше заедно с Алис по коридорите на голямата къща, отваряше тежките резбовани врати и поздравяваше хората по стаите. Никога досега не беше имала толкова внимателна и възхитена слушателка като Алис Мередит.