Канфийлд с вечната си припряност, Роули и знанията й за билки и лечебни отвари, понито на Робин, наречено Шопитий, мистър Ормеби и манията му да организира представления по пиеси на Шекспир оживяха в спомените на Реа. Младото момиче вече беше в състояние да се пребори с изкусителния сън на смъртта. Беше престанало да се чувства само. Компанията на спомените го съживи.
Между двете девойки от различни обществени класи възникна тясна връзка и тъй като приятелството им се бе зародило в такива тежки условия, то стана силно и непобедимо. Макар че в затвора им беше тъмно като в рог и ако се срещнеха на улицата, двете надали щяха да се познаят.
Бяха много изненадани, когато един ден се изправиха една срещу друга на палубата и можаха да се погледнат. Ако имаше подръка огледало. Реа изобщо нямаше да се познае. Продължилите месеци лишения бяха казали тежката си дума. Някогашното меко закръглено лице с форма на сърце сега беше с изпъкнали скули, трескаво блестящите й виолетови очи изглеждаха твърде големи за слабото лице. Розовият тен беше почти прозрачен, кожата се опъваше над крехките лицеви кости.
След като не можеше да направи нищо срещу загубата на тегло, тя бе решила поне да среши малко косата си. Въпреки че се чувстваше като току-що излязла от лудницата, това не беше причина да не подобри поне малко външния си вид. Не понасяше коси, които висяха по раменете на мръсни кичури. Алис й зае четка и гребен, които носеше в малката си торбичка дрехи, и Реа успя да сплете косата си на дебела плитка, която стигаше почти до хълбоците й.
Младата девойка се взираше в меките сини очи на приятелката си и откриваше в тях сродна душа. На лицето на Алис грееше плаха усмивка. Тя беше едро, мършаво момиче, което и при най-добро желание не можеше да бъде наречено красиво, особено сега, когато сламенорусата й коса не беше мита от месеци и се спускаше на мазни къдрици покрай отслабналото лице. Реа можеше да си представи, че при нормални обстоятелства изпъстреното с лунички лице на Алис излъчва добродушие и свежест. Чипото носле я правеше да изглежда по-млада от петнадесетте си години.
— Ау! Виждали ли сте някога толкова вода, милейди? — извика Алис и очите й се разшириха от учудване, като видя безкрайната синева на океана и белите гребени на вълните, обкръжили „Лондон лейди“. — Не вярвах, че морето е толкова голямо — продължи страхливо тя. После вдигна поглед към високите мачти, които се люлее ха застрашително в наситения с влага въздух, и лицето й позеленя. Морето и днес беше развълнувано.
Солената морска пяна помилва лицето на Реа и тя с наслада вдиша поглед към небето. Слънцето беше само бледа сянка, но сребърносивото небе беше по-добро от черния мрак в трюма. Студеният вятър я освежаваше. Вонята долу беше станала непоносима и със сигурност щеше да доубие онези, които бяха твърде болни, за да се качат на палубата.
Реа усети как сърцето й заби силно от вълнение. Морякът на мачтата изкрещя, че е видял земя, а това означаваше, че безкрайното пътуване най-после ще свърши. Тя отдавна бе престанала да брои дните. Взря се напрегнато в далечните очертания на планински върхове и едва потисна тържествуващия си вик. Беше оцеляла! Много скоро щеше да поеме пътя към дома.
Внезапно някой я потупа по рамото и Реа се обърна изненадано. Някакъв непознат измери с пренебрежителен поглед измършавялото й лице. На ръст беше колкото нея и имаше червеникава коса, която стърчеше на всички страни. Светлокафявите му очи я преценяваха толкова внимателно, че й напомняше за лисица, която претърсва терена си.
— Пътуването не ти се е отразило особено добре, но това важи за повечето хора в междинната палуба. Жалко, защото когато те донесох на борда, беше истинска красавица — отбеляза сухо Даниел Люис Той разбираше, че цената й е паднала, и разочарованието му беше очевадно. — Е, все още си красиво малко момиченце. Тъничка си, но като те поохраним и ти набавим някоя и друга чиста дрешка, ще ни донесеш добра сумичка — ухили се той, зарадван, че „Лондон лейди“ е на път към Каролинските острови и много скоро кесията му ще се напълни с лъскави сребърни монети.
Той огледа още веднъж младото момиче и за кой ли път се убеди, че пътниците към колониите имат голяма полза от преживените по пътя страдания. Натикани в мрака на междинната палуба, предоставени на жалката си участ, в края на пътуването те бяха сплашени и покорни. Единствената трудност, която обаче лесно се преодоляваше, беше съпротивата им при подписването на наемните договори, които легализираха извършените сделки. Даниел Люис се ухили — това дребно момиченце нямаше да му създаде толкова трудности, колкото можеха да се очакват от силните млади мъже, които се качваха на борда пияни до козирката. Когато въздействието на алкохола отслабнеше и те откриеха, че са изгубили свободата си, ставаше опасно да се доближиш до тях.