— Да, да, знам, че гориш от нетърпение да слезеш от този кораб, но преди това трябва да подпишеш няколко документа — започна с любезна усмивка Даниел Люис. — Така ще имаш възможност скоро да стъпиш на сушата. — Той се ухили широко и разпери ръце. — Няма да ми създаваш ядове, нали?
— Нищо няма да подпиша — отговори Реа и очите й блеснаха от гняв.
— Аха, разбирам. Ти не можеш да напишеш името си, нали? — изсмя се мъжът, разбрал погрешено поведението й. — Слушай, сега ще ти прочета какво пише в документа.
— Боя се, че не ме разбрахте, мистър, който и да сте вие — отговори сухо Реа и самоувереността й нарасна. Най-после стоеше лице в лице с похитителя си. — Нямам никакво намерение да подписвам каквото и да било. Нямам намерение и да се възползвам от услугите ви, за да сляза от борда. Този път допуснахте ужасна грешка, мистър Фокс — уведоми го тържествуващо тя.
За момент Даниел Люис загуби ума и дума. Това момиче се изразяваше толкова изискано, проявяваше нечувана дързост! Като погледна младото същество, вдигнало гордо глава, с устремен в лицето му презрителен поглед, в сърцето му се надигнаха неясни съмнения. Въпреки жалкия си вид тя притежаваше достойнство, което го засрамваше и му напомняше за най-висшата класа на лондонското общество, която се обличаше в кадифе, коприна и сатен и можеше само с едно презрително движение на ветрило да го прати на бесилката.
— Нямам представа за какъв мистър Фокс говориш, моето име е друго — обясни бързо той. — Казвам се Даниел Люис, надзирател на товара на „Лондон лейди“. А сега бих искал да ми кажеш коя си ти — продължи ядосано той, знаейки още преди момичето да отвори устата си, че най-лошите му опасения са се потвърдили.
— Аз съм лейди Реа Клер Доминик, дъщеря на дук и дукеса Кемъри. А вие, мистър Фокс — отговори твърдо младото момиче и със задоволство отбеляза страха, пропълзял по лисичото му лице, — вие сте забъркан в отвличане и убийство.
Като чу тази обвинителна реч, Даниел Люис съвсем се обърка.
— Убийство! — изкрещя задавено той. — Не знам нищо за някакво си убийство. — Гласът му се понижи още повече, очите му страхливо претърсваха палубата. — Не съм се провинил в нищо, уверявам ви и не обичам, когато ме обвиняват в, в… — Думата не искаше да излезе през устните му.
— Когато необосновано ви обвиняват в съучастие в убийство — помогна му любезно Реа.
— Така е, милейди. Ако наистина сте тази, за която се представяте, ще ме разберете — промърмори Даниел Люис. — Не знам нищо, освен че задълженията ми са да надзиравам товара на „Лондон лени“.
— Той беше човекът, който ви донесе на борда — включи се в разговора Алис. — Вие бяхте в безсъзнание и той ви хвърли долу при нас, така че сигурно знае нещо — прибави тя и стреснато отскочи назад, когато Даниел гневно я изгледа.
— Да, за мен ще бъде много интересно да узная кой е бил джентълменът, който простреля граф Рендейл и ме отвлече от дома ми — отбеляза Реа и лицето на мъжа побеля като платно.
На палубата беше хладно, но Даниел Люис усети как от всичките му пори избликна пот. Той се опита да се овладее и прокле ядно Едуард Уолтъм, който го беше въвлякъл в едно ужасно престъпление. Онзи негодник беше убил не кого да е, а един истински граф. Бог да ми е на помощ, май лошо ми се пише, помисли си уплашено той и започна да търси изход от положението, в което беше изпаднал. Само да можеше да спаси собствената си кожа, с готовност щеше да уведоми властите за Теди Уолтъм. А що се отнасяше до него — той можеше да бъде обвинен единствено в нелегално транспортиране на прислужник до континента. Това не беше обвинение, заради което можеха да те обесят!
Той огледа внимателно младото момиче. Тясното му лице беше хлътнало и посивяло, студеният вятър развяваше богато подплатената наметка. Дъщерята на дук Кемъри — това беше повече от лошо.
— Най-добре ще бъде да поговорите с капитана — предложи колебливо той. — С това, разбира се, не искам да кажа, че съм ви повярвал. Но ако все пак сте казали истината… Не искам баща ви да помисли, че съм се отнесъл зле с дъщеря му — заекна с измъчена усмивка той. Обърна се и затърси по палубата добре познатата фигура на капитана си. — Изчакайте ме тук, докато го открия — предложи след малко той и тръгна да си върви, но Реа го улови за ръкава.