— Смятам веднага да поговоря с капитана ви, мистър Люис — проговори тихо, но решително тя. Не биваше да изпуска този мъж от очи. Дори ако той не беше човекът, застрелял граф Рендейл, вероятно беше съучастник в отвличането й.
— Както желаете, милейди — отзова се саркастично той. — Оттук, моля.
— Ела с мен, Алис — извика Реа и повлече след себе си смутеното момиче.
— Само вие, никой друг — възрази ядно Даниел Люис хвърли зъл поглед към простодушното момиче и добави: — О, може би тя е самата кралица. Историята й ще бъде също така невероятна като тази, че вие сте дъщеря на дук Кемъри. И двете се страхувате от колониите, това е. Готов съм да забравя какво ми казахте, ако се съгласите да подпишете договора за служба. Няма да ви се сърдя — заяви великодушно той, опитвайки се да постите някакво примирие. Но само един поглед към упорито вирнатата брадичка на момичето беше достатъчен, за да разбере, че предложението му се отхвърля.
— Алис ще дойде с мен — настоя Реа, без да обръща внимание на опита му да сключат мир. — Отведете ме при капитана или ще се разкрещя така, че такелажът ще падне на главата ви.
— Е, може и да съм се излъгал — предаде се Даниел Люис. — Последвайте ме.
— Къде отиваме? — попита изненадано Реа, когато надзирателят се запъти към стълбичката за каютите.
— Капитанът не е на палубата. Вероятно е слязъл в каютата си. Ще говорите ли с него или не? — попита нетърпеливо Даниел Люис, опитвайки се да изглежда равнодушен.
Реа стисна здраво зъби и се запъти към полутъмния коридор. Разумът й се противеше на представата, че ще се върне в ада на междинната палуба. Ускори крачките си и последва Даниел Люис до затворената врата, пред която изчака търпеливо, докато той чукаше. Някакъв глас му извика да влезе и Реа се въоръжи с цялата си смелост, за да се изправи пред мъжа, за когото не знаеше приятел ли е или враг.
Капитан Бенджамин Хаскел изгледа неприветливо натрапниците, а когато позна служителя си, изражението му стана още по-мрачно.
— Какво има? — попита рязко той. — Какво искате, мистър Люис? Не обичам, когато ме търсят в кабината ми, докато си почивам. Защо сте довели тук тези хора? — попита той и изслуша нетърпеливо хленчещите обяснения на помощника си. — Искаш да говориш с мен ли, момиче? Защо? Отговаряй бързо, преди да съм загубил търпение — заповяда той и тъмните му очи се впиха пронизващо в лицето й. Ала когато отговори на погледа му, тя откри несигурността зад каменната маска.
Капитанът изглежда усети, че момичето го е прозряло, и се надигна. Беше много висок мъж, истински великан. Гръдният му кош беше широк и твърд и макар че ръцете му висяха отпуснати, Реа отлично си представи как смъртоносно са се впили в шията на някой нещастник.
— Какво има? Да не си онемяла? — попита сърдито капитанът. Реа почака още малко, за да овладее гнева си. Никой не се беше осмелявал да разговаря така непочтително с нея.
— Не, сър, не съм онемяла. Разбирам ви много добре и не е нужно да крещите с все сила. Не съм свикнала да се отнасят с мен толкова грубо. Освен това — продължи тя и хвърли многозначителен поглед към Даниел Люис, — никога не съм била отвличана, нито съм ставала свидетел на убийство или съм пребивавала на кораб, който е същински затвор. Затова ще ми простите, ако съм загубила дар слово след всичко онова, което трябваше да преживея.
При този спокоен отговор гневът на капитан Хаскел мигновено се изпари. Това момиче не позволяваше никой да го сплаши.
— Прощавайте — отговори просто той. — Не ме преценихте правилно. Мога ли да узная името ви?
Реа преглътна страха си. Нямаше представа как този мъж, който ръмжеше като разярена мечка, ще реагира на разкритието й.
— Аз съм лейди Реа Клер Доминик, дъщеря на дук и дукеса Кемъри. И ако вие, сър, сте човек на честта, ще ме защитите от тази жалка твар, която ме доведе при вас — отговори с тежест тя и посочи Даниел Люис.
Капитан Хаскел вдигна учудено гъстите си черни вежди и тъмните му очи засвяткаха от злобно задоволство.
— Добре казано. Какво ще кажете в своя защита, мистър Люис? Ако не се лъжа, младата дама ви обвини, че сте я отвлекли.
— Не е така, капитане. Нямам нищо общо с това отвличане. Нямам представа откъде идва момичето, честно. Един мъж ме срещна на доковете и ми поиска двеста фунта, за да ми я даде. Нали знаете, аз не съм от хората, които си търсят белята, но нямам нищо против да получа няколко фунта допълнително. Казах си, че е по-добре да я взема на борда на „Лондон лейди“, отколкото онзи да я хвърли в Темза. Би трябвало да ми благодарите за това, което направих — повиши глас той. — Освен това мисля, че малката лъже. За бога, нима има някой толкова луд, че да отвлече дъщеря на дук? По дяволите! Аз поне никога не бих извършил такава дивотия — заяви той и направи жалък опит да се усмихне. — Може пък да е била метреса на някой важен господин и той да я е захвърлил.