— Бъдете уверен, че съм ви казала истинското си име, капитане. Няма да се поколебая да го повторя и пред съда — отговори Реа и безстрашният й поглед беше повече от убедителен.
Капитан Хаскел кимна и отправи пронизваш поглед към Алис, която плахо стоеше до Реа.
— Коя е тази? Още един принудителен пасажер на борда на „Лондон лейди“?
— Не — побърза да отговори Реа, усетила как треперещите пръсти на момичето се впиха в ръката й. — Тя е подписала договор за служба, но аз много искам да откупя свободата й от вас. Знам, че ви дължи пари за пътуването. Станахме приятелки и нямам намерение да я предоставя на произвола на някой непознат.
Бенджамин Хаскел потърка кръвясалите си очи с голямата си ръка. Когато отново погледна Реа, в зениците му пламтеше гняв.
— Бях забравил, че на света съществуват хора като вас. Вие ми навявате болезнени спомени, лейди Реа Клер, и аз не мога да ви го простя. Искам да изтрия от паметта си онази красива, мека жена, която толкова приличаше на вас. А вие отново ми напомнихте мъката ми изпъшка гневно той, после с внезапно движение блъсна един стол настрана — с такава сила, че Реа и Алис неволно се отдръпнаха назад.
Очите на капитан Хаскет потъмняха. Не искаше да уплаши двете момичета, които бяха потърсили защитата му.
— Никога не бих ви причинил зло, деца. Нима не го разбирате? Мина толкова време, откакто за последен път бях мил и добър, че… — прошепна съкрушено той и погледна огромните си ръце. — Останете в каютата ми — нареди рязко той и лицето му се превърна в обичайната мрачна маска. Не остана нито следа от нежността, която го беше огряла.
— Капитане! — извика Реа, изнервена от възцарилата се тишина. — Ще се погрижите ли да ни свалите на сушата? Нали няма да му позволите да ни стори зло?
Усмивката на капитана беше странна.
— Обещавам, че ще бъда тук и ще ви защитавам. Давам ви думата си. — После се обърна и излезе навън.
— Господи, какви хора! — пошепна възбудено Алис. — Уплашиха ме до смърт.
Реа захапа нервно долната си устна и заприлича досущ на дукесата, когато размисляше нещо. След малко рече:
— Имам чувството, че нещо не е наред, но какво?
— Ще ми се летя ви Мери да беше тук — усмихна се засрамено Алис, която много искаше да се запознае с надарената с ясновидство дама. После се сети за нещо и продължи развълнувано: — Не съм очаквала да поискате свободата ми от капитана, милейди, наистина не.
— Така искам, Алис, и това стига — отговори й с обич Реа.
— Наистина ли ще ме вземете в Кемъри? — опита колебливо момичето, което не беше свикнало с толкова великодушие.
— Да, всяка дума беше казана сериозно — успокои я Реа и Алис въздъхна облекчено. — Трябва да заема пари от някого, но няма да замина за Англия без теб — обеща твърдо тя. После придърпа един стол и седна, защото треперещите й крака отказваха да я държат. Не знаеха колко часа бяха прекарали в безмълвно очакване, защото много скоро ресниците им натежаха и двете момичета потънаха в дълбок сън без сънища. Реа се събуди внезапно и уплашено проследи как вратата се отваря бавно и безшумно. Надигна се, все още замаяна, и видя със замъглени от съня очи капитан Хаскел да спи на масата до преобърната бутилка с уиски. Бутилката беше празна. Очевидно цялото и съдържание се беше изляло в гърлото на заспалия мъж. Дъхът му вонеше на алкохол.
Реа се обърна рязко и видя Алис, която се беше разположила удобно в койката на капитана. Видя и червенокосата глава на Даниел Люис, който в този миг надникна през вратата.
— Капитане! Капитане, събудете се! — изкрещя Реа, когато похитителят й нахлу в каютата, следван от още един моряк.
— Никой няма да ви чуе, милейди — отбеляза злобно надзирателят на товара. — Капитанът е толкова пиян, че не може да се помръдне.
Като видя ухиленото му лице, сърцето й направи огромен скок. Но още по-страшен беше пистолетът в ръката му.
— О, да, на ваше място и аз щях да се уплаша — изсъска Даниел Люис и тръгна към нея. — Бедният капитан — промърмори той без следа от съжаление. — По всичко личи, че не е в състояние да се откаже от пиенето. Докато сме в морето, всичко върви добре, но щом хвърлим котва, започва да го мъчи жажда. Откакто жена му и дъщеря му умряха от сипаница, и то в негово отсъствие, вече не е същият. Преди беше много изискан джентълмен. Обещал на семейството си да си бъде в къщи, когато жена му роди второто си дете, но не успял да стигне навреме — обясни Даниел Люис и смушка капитана в ребрата с дулото на пистолета. — Не, той вече няма да ни създава трудности. Даже няма да си спомни красивото ви лице, милейди — заключи с коварна усмивка той.