Реа видя достатъчно. Трябваше веднага да избяга от убиеца. Хукна като подгонена нагоре по стълбата и изби таблата от ръцете на корабния лекар, който тъкмо се беше запътил да нагледа капитана си. Без да се огледа, тя продължи пътя си и изскочи на дока. Няколко моряци, които се мотаеха без работа, я изгледаха любопитно. Дори извикаха нещо подире й, но думите им заглъхнаха в дрезгав смях. Ала само след миг екна викът, от който Реа се страхуваше до смърт. „Убийца! Убийца!“ Тя продължи безумното си бягство по доковете, чувайки стъпки зад гърба си, чувайки пронизителният глас на Даниел Люис да насъсква хората, тръгнали да я преследват.
— Убийца! Убийца! Тя застреля капитана ни! Сто фунта за мъжа, който ми я доведе жива!
Реа се спъна в едно въже и се блъсна в натрупаните зад него бъчви. Скочи веднага на крака, но усети остра болка в издраните си колене. Пропълзя напред покрай редицата преобърнати лодки с надеждата да открие скривалище. Когато тропотът на бягащи крака наближи, тя се мушна под кила на най-близката лодка и се сви на кълбо в мрака. В главата й цареше хаос.
Данте Лейтън се огледа в препълнената, задимена стая на „Уайт Хаус Таверн“ и замислено присви сивите си очи, когато откри закръглената фигура, облечена днес в бежово копринено кадифе. Гръмогласният смях на Берти Макей заглушаваше всички останали шумове в кръчмата. Дебелата му ръка със задоволство тупаше седналия до него по гърба, за да го поздрави за успешната шега.
Бяха минали почти два месеца от онзи разговор на четири очи в кабинета му и Берти Макей беше сдържал думата си. Навсякъде, където се появяваше, Данте усещаше присъствието на капитана на „Ани Джейн“ или на някого от хората му.
Шпионите в пристанището бяха повече от плъховете. Данте позна мъжа, който през целия следобед се беше мотал пред къщата му, а сега се беше задълбочил в разговор с Берти Макей.
— Онзи господин изглежда много доволен от себе си — отбеляза Алистър Марлоу, който не изпускаше от очи съперника им.
— Мога да си представя, че не по-малко от нас гори от желание да излезе най-после в открито море — отговори тихо Данте. — Съгледвачът вероятно му е донесъл добрата вест, че „Морският дракон“ товари припаси и вода и в края на седмицата възнамерява да вдигне котва. Кърби прекара целия ден на борда, а нали знаете какъв шум вдига при приготовленията си.
Алистър Марлоу извъртя очи към небето.
— Тежко на онзи, който посмее да пипне нещо в кабината ви или да разкритикува готварското му изкуство.
Данте се ухили.
— Ямайка поне не се оплаква, а и никога досега не е оставил чинийката си необлизана. Стюардът ми е много доволен от това, макар че не го признава гласно. Боя се обаче, че днес аз съм предизвикал неодобрението му, защото обещах да се прибера за вечеря. — Данте изгледа недоволно чинията си, пълна с говеждо и преварен зеленчук, който плуваше в мазнина. — Защо ли не удържах обещанието си… — промърмори разкаяно той и побутна чинията настрана.
— Капитан Лейтън — проговори учтив глас зад гърба му. Данте позна заговорилия го, без дори да се обърне.
— Капитан Лойд — отговори сухо той и вдигна очи от масата. После се усмихна и посочи свободния стол. — Ще ни правите ли компания за по едно питие?
— Благодаря ви — отговори капитан Морган Лойд. — Вече се бях отчаял, че няма да намеря място за сядане — обясни с усмивка той, остани триъгълната си шапка върху масата и седна. — Странно е, че когато офицер на короната пожелае да поседи в кръчма, всеки стол се оказва зает. Войниците на краля вече не смеят да се движат сами из града, а се събират на групи — разказа той и на лицето му се появи странна усмивка. Прие предложената чаша ромов пунш и вдигна наздравица за домакина си: — Желая ви успешно плаване, капитан Лейтън.
Данте също вдигна чашата си и отпи.
— Сигурно ще бъде такова, след като целият град проявява интерес към него.
— О, капитане — отвърна с крива усмивка сър Морган Лойд, — както знаете, хората от пристанището не умеят да пазят тайни. Разбира се, моята задача е да зная къде се намира в момента всеки един от корабите от Чарлзтаун.
— Не съм го забравил, капитане — усмихна се Данте.
— Чух, че Берти Макей за малко не заседнал в теснините край Флорида — рече небрежно сър Морган и добре оформеното му лице се развесели.
— Така ли? — осведоми се любопитно Данте. — Това ме изненадва. А аз го смятах за много по-добър капитан от себе си. Колко се лъже понякога човек… — прибави той и хвърли бърз поглед към Алистър Марлоу.
Сър Морган забеляза погледа му и Данте го знаеше. Алистър Марлоу беше видимо изнервен от размяната на намеци между двамата мъже. Той не откъсваше очи от кралския офицер и за кой ли път признаваше пред себе си, че мъжът никак не е глупав. Даже изглеждаше симпатичен, но не беше човек, на когото можеше да се има доверие. Все пак беше от другата страна на барикадата. Беше положил клетва и ако заловеше „Морския дракон“ в контрабанда, без да се замисли, щеше да ги предаде на съд, а в случай на нужда дори да ги потопи.