Надписите бяха на чужд език — испански, предположи тя, докато пръстите й се плъзгаха по грижливо изписаните, богато украсени букви. Ъглите бяха изрисувани с тропически птици и палми. Глава на горгона издухваше вятъра от североизточна посока, а друга, също така грозна, беше надула бузи от югозапад. По морските вълни се носеше кораб, а под кила му дебнеха страшни чудовища. Между разпръснатите покрай брега на някаква земя островчета беше изрисувана с черно буквата Х.
Реа разгледа картата с интерес, но жаждата я надви и затова се опита да пъхне документа обратно в бутилката. Ала ръцете й бяха вкочанени от студ и тя не успя да навие пергамента на достатъчно тънко руло, за да го пише обратно в тясното гърло.
Спря за миг, тъй като помисли, че е чула някакъв шум на палубата, но скоро се успокои. Силният дъжд трополеше по дъските. Остави картата на масата, взе друга бутилка и се закле, че след като пийне малко вино, ще постави документа обратно на мястото му, дори ако това й струва цял следобед труд. Отвори втората бутилка и си наля пълна чаша от тъмночервеното вино. Отпи голяма глътка и потрепери от горчивината, но като усети разливащия се по вените й огън, отпи още една глътка.
После отиде до големия прозорец в ъгъла, приседна на пейката под него и се загледа в бушуващото море. Изтри една сълза от окото си и се опита да се пребори с надигащите се ридания. За да се утеши, посегна към медальона, кой го винаги висеше на шията й — единственото нещо, което я свързваше със семейството й. По време на дългото пътуване той беше потвърждение, че тя наистина е лейди Реа Клер Доминик, родена в старинното имение Кемъри. Беше скрила медальона дори от Алис, макар да разбираше, че е по-добре да сподели тайната си с момичето. Но черният мрак в междинната палуба нямаше да й позволи да го разгледа и Реа предпочете да запази за себе си последния спомен от дома. В медальона бяха миниатюрните портрети на дук и дукеса Кемъри.
Медальонът беше изчезнал! Пръстите на Реа трескаво претърсиха роклята и пелерината. Не, нямаше го. От гърлото й се изтръгна задавен стон. Сигурно го беше загубила, докато се бореше с Даниел Люис или по време на бягството си.
Реа захълца отчаяно и се сви на кълбо върху твърдата пейка. Сълзите й рукнаха без задръжки при мисълта за онова, което беше загубила. Връщането в Кемъри вече й изглеждаше далечно и дори невъзможно. Сети се за Алис и безпомощните писъци на момичето отекнаха в ушите й. Беше й обещала да я вземе със себе си у дома, но не беше удържала на думата си. Също като Бенджамин Хаскел, който не беше изпълнил обещанието си. Все пак капитанът пожертва живота си за мен, укори се Реа, а това е нещо, което много малко хора биха извършили. Но всичко беше напразно. Ако се съдеше по думите на Даниел Люис, скоро цял Чарлзтаун щеше да я заклейми като убийца на капитан Хаскел.
Продължавайки да плаче, девойката полегна на пейката. Беше толкова уморена. Тя не беше виновна в нищо. Искаше само да си иде у дома. Стресна се, когато нещо се отърка в бедрото й, отвори очи и се озова лице в лице с едрия котарак. Вдигна го на ръце и зарови лице в пухкавата му оранжева козина.
Вятърът и мекото люлеене на кораба скоро я приспаха. Тя потъна в неспокоен сън и мечтите я понесоха надалеч, към заоблените хълмове на Кемъри…
Тази нощ Данте Лейтън се прибра в къщи много късно. Двамата с Алистър бяха обиколили всички пристанищни кръчми и бяха рискували комета си в игра на карти и зарове чак докато над града изгря пълната луна. Когато излязоха от последната кръчма, яркият диск на нощното светило се беше издигнал високо в ясното небе. Буреносните облаци бяха отминали навътре в сушата.
Въздухът беше студен и свеж, почти толкова опияняващ, колкото ромовия пунш, който пихме, мислеше си Алистър, докато крачеха към утихналия град. Наетият файтон беше отпратен отдавна и младежът се наслаждаваше на късната разходка и възможността да се поразтъпче след дългото седене. Внезапно Данте махна на една празна карета, която случайно мина покрай тях. Настани се на седалката и нетърпеливо заповяда на кочияша да подгони конете.
— Какво има, капитане? — попита изненадано Алистър, когато рязкото потегляне го извади от равновесие, а шапката му отхвръкна в един ъгъл.
Данте не го чу. Той се наведе през прозорчето и видя как постоянният му придружител хукна да бяга, твърде късно осъзнал хитростта на противника си. Най-после капитанът се облегна назад и избухна в смях.
— Сигурен съм, че момъкът отдавна не е бягал така. Питам се дали Берти ще го възнагради както подобава за добрата служба.
Алистър смръщи чело.
— За кого говорите, капитане?