— Разбира се, че не, но ако ми беше наредила и да разкопчая роклята й, непременно щях да откажа — изгрухтя Кърби. — Един мъж трябва да има гордост. Сметнах, че е ваша работа да разясните на дамата какво е мнението ви за нея. Ако й бях казал нещо, тя сигурно щеше да ми удари шамар — промърмори недоволно той. — А категорията й е по-тежка от моята.
Данте се засмя и изгледа с обич дребния стюард, който изплакна чашите и притури нови дърва в огъня.
— Ще прекарам нощта на „Морския дракон“ — обяви капитанът.
— Така си и мислех. Не искате да рискувате дамата да ви компрометира, макар тя да е убедена, че само един поглед на красивите й очи е достатъчен да покори сърцето ви — обясни презрително Кърби. Не можеше да повярва, че някой може да бъде толкова глупав.
— И вие ще дойдете с мен, нали? — попита капитанът, който вече беше стигнал до вратата.
Веждите на стюарда се вдигнаха чак до косите.
— Толкова бързо, колкото ме носят късите ми крака, милорд. За нищо на света няма да остана в една къща с тази вълчица. Не, сър, само да събера някои неща и тръгвам след вас. Мога да си представя как ще побеснее дамата, когато се събуди сама в празното легло и никой не отговори на позвъняването й.
— Ще се видим на борда — усмихна се Данте и изчезна също така тихо, както се беше появил. Кърби остана да разчисти кухнята.
Данте вървеше бързо през опустелите улици към пристанището. Вдъхваше дълбоко влажния морски въздух, студът проясни главата му. Когато наближи една тясна уличка между две издадени сгради, чу стъпки, които го следваха. Скри се в сянката на близката постройка и зачака. Усмихна се, когато след заглъхването на крачките му преследвачът ускори ход. В момента, в който мъжът влезе в уличката, той застана на пътя му.
Нещастникът нямаше никакъв шанс. Той се удари в могъщите рамене, които така внезапно преградиха пътя му, но нямаше шип секунда време за размисъл, защото коравият юмрук на Данте Лейтън го тресна по брадичката. Мъжът се олюля, строполи се в уличната кал и остана да лежи неподвижен, взрян замаяно в едрата фигура, която изчезваше в мрака.
— Кой е там? — извика морякът, който беше на вахта. Гласът му прозвуча повече заплашително, отколкото питащо.
— Капитан Лейтън, Уебър — отговори Данте, зарадван от бдителността на младия момък. На борда на „Морския дракон“ нямаше нужда от сънливци.
— Вие ли сте, капитане? — попита облекчено морякът, макар да беше разочарован, че случаят не му беше довел някой натрапник, с когото да се счепка. Нощта беше толкова досадна. — Не знаех, че ще дойдете, капитане. На борда няма никой, освен мен и може би Ямайка. Макар да не мога да се закълна, че котаракът е тук. Не съм го виждал от часове. Мистър Кърби нареди котакът да си стои на кораба и да ловува — обясни ухилено той.
— Всичко ли е спокойно? — попита Данте.
— Тъй вярно, капитане. Бейкър разказа, че следобед на кея се събрала страшна навалица. Той отишъл да види какво става, но намерил само няколко пробити бъчви с меласа и двама-трима моряци.
— Много добре, Уебър. Кърби скоро ще дойде, казвам ти го, за да не го объркаш с някой нахалник — проговори предупредително капитанът и слезе под палубата.
Каютата му беше тъмна. Трябваше няколко пъти да удари кремъка, докато успее да запали фенера.
Хаосът по масата го изненада. Картата на съкровището, жадуваната цел на половин Чарлзтаун, беше небрежно захвърлена върху покривката, скъпоценният пергамент беше осеян с трохи, а до него се търкаляше оглозганото пуешко бутче.
Данте чу тиха въздишка, обърна се към прозореца и смаяно откри, че корабният котарак спи в скута на някаква непозната личност, увита в наметка. Ямайка отвори едно око и проследи с любопитство как капитанът пристъпва безшумно към пейката. Тъй като беше умен и притежаваше ярко изразен инстинкт за оцеляване, той усети неприятелските намерения на господаря си и реши да се скрие на сигурно място. Без да се колебае, изостави на произвола на съдбата новата си приятелка и се мушна под масата.
При това внезапно движение Реа се стресна, отвори широко очи и се озова лице в лице с едър, строен чужденец с най-студените светлосиви очи, които някога беше виждала.
Данте Лейтън потискаше с мъка напиращия в гърдите му гняв. Нима тази вечер не му бе съдено да намери поне минутка отдих от чакалите и подмазвачите, които го преследваха? Какво ли не бяха опитали: шантаж, ласкателства, прелъстяване, само и само да се доберат до проклетата карта и да спечелят благосклонността му. Слава Богу, досега опитите им бяха неуспешни. Появата на поредната прелъстителка не би трябвало да го изненадва, макар че никой досега не си беше позволил безсрамието да го потърси на борда на „Морския дракон“.