Данте оглеждаше Реа с открито недоверие. Сякаш имаше насреща си странно същество с неизвестни намерения. Убедително изиграният й страх очевидно беше част от плана, но той нямаше намерение да позволи да го заблудят. От друга страна обаче, само безумно смелите се осмеляваха да отидат толкова далеч.
— Жалко, но няма как… — промърмори той, но в гласа му нямаше и следа от разкаяние. Търпението му се беше изчерпало. Никоя жена, колкото и двулична да беше, не можеше да го измами.
— Кой сте вие? — попита дръзката хлапачка, сякаш поставяше под въпрос правото му да влезе в каютата си.
— Кой съм аз ли? — повтори смаяно капитанът. — А коя, по дяволите, си ти? — попита тихо той и опасното спокойствие в гласа му не издаде нищо от бушуващия в гърдите му гняв. Още преди Реа да е разбрала какво ще се случи, той я сграбчи грубо за раменете и я издърпа да стане.
Ама че дребосъче, каза си недоволно Данте, когато я вдигна във въздуха и крачетата й безпомощно заритаха. Беше по-млада, отколкото беше помислил първоначално, но това не намали гнева му, нито промени презрителното му отношение. Уличници като нея изучаваха правилата на професията още в най-ранните си детски години. Малките им ръце измъкваха кесиите на минувачите не по-зле от тези на опитните крадци.
Дявол да я вземе тази малка безсрамница! — изруга наум Данте, когато връхчето на ботуша й се заби във вътрешната страна на бедрото му, само на сантиметър от мъжествеността му.
Като видя гневния блясък в очите на непознатия, Реа внезапно осъзна, че по някакъв неразбираем начин е превърнала този мъж в свой враг. Само ако можеше да му обясни в какво отчаяно положение се намира. На всяка цена трябваше да го убеди в истинността на твърденията си, да го помоли да я освободи от затрудненията й. Няма причина да не ми вярва, каза си с надежда тя.
— Моля ви, трябва да ми помогнете! Намирам се в много трудно положение — започна тя, но грубият му смях я накара да замълчи.
— Така си е — потвърди Данте и в гласа му нямаше и капчица отзивчивост.
— Аз… ще ви обясня всичко, повярвайте! — опита още веднъж Реа.
— Така ли? Прощавай, но не ти вярвам. Все пак опитай, щом искаш. Сигурно разказът ще бъде много интересен. Е, чакам. И побързай, защото времето ми е ограничено. Няма да стоя тук цяла нощ. Мисля, че вече си проучила картата най-подробно — произнесе подигравателно той, присви очи и се опита да разгадае следващата и стъпка. След малко я освободи от хватката си.
Реа потърка зачервените си рамене и простена от болка. Шокът бе вцепенил езика й, тя нямаше представа защо непознатият се държи така враждебно. Въздъхна отчаяно, когато срещна презрителния му поглед и разбра, че няма надежда да го убеди в правотата си. Само да можеше да поседне и да размисли какво да стори…
След малко се чу отново изпълненият му с омраза глас:
— Още ли не намираш думи, скъпа? Да опресня ли малко паметта ти? — предложи с не особено любезен смях той. — Отлично разбирам смущението ти, защото за присъствието ти на борда на „Морския дракон“ може да има най-различни обяснения. Макар да ми се струва, че има само две неща, които са от изключителна важност за плана ти. Първо, внезапният изблик на любов към капитана. Неприятен урок, признавам, но в последно време имах възможността да го науча твърде добре.
Капитанът, каза си потиснато Реа. Сега разбираше, че този човек няма да повярва в историята й, особено ако Даниел Люис вече беше разпространи лъжата за убийството. Може би именно заради това проявяваше такова недоверие. Вероятно беше чул обвиненията, които се отправяха срещу нея, и смяташе да я върне на „Лондон лейди“. Обзе я паника. Сигурно изобщо нямаше да й даде възможност да му разкрие истината.
— Е, тогава нека се върнем към първото обяснение, още повече, че то е просто и ясно. Докато си се скитала по пристанището, ти си чула, че съм открил карта на потънало съкровище, и си решила да я разгледаш отблизо. Може би си имала намерение да я продадеш на онзи, който ти предложи най-много — продължи любезно Данте. — Вярвала си, че ще спечелиш едно малко състояние, нали? Само че сметката ти излезе крива. Появих се най-неочаквано тук и макар никога да не бях помислял, че ще се зарадвам на обстоятелствата, които ме доведоха на борда, сега съм много задължен на младата дама, която ме принуди да го сторя.
Реа го погледна изумено. Какво говореше този човек? Да не беше полудял?
— Нямам представа за какво говорите — прошепна обезпокоено тя. — Пуснете ме да си вървя, моля ви. Няма да ви досаждам никога вече.