— Ласкаете се, милорд — отвърна Реа с толкова арогантен тон, че надменният капитан загуби ума и дума. — Ако изобщо сте този, за когото се представяте, което би било извънредно жалко. Разбира се, човек може да си купи титла, стига само да плати добра цена — изрече твърдо тя и го измери с толкова пренебрежителен поглед, че никой не би се усъмнил в мнението й за благородния му произход. — Вие, сър, не заслужавате дори презрение. Мястото ви е в обора при свинете. — Реа беше убедена, че думите й са в състояние да поставят на място дори такъв дързък нахалник като капитана, но той не беше човек, който се оставя да бъде надвит от едно улично момиче.
— Впечатлен съм — отговори учтиво Данте Лейтън. В очите му обаче нямаше възхищение, само враждебност към тази малка мръсница, чиято реакция беше толкова по-различна от очакваната. — Рядко съм виждал по-добро изпълнение дори на Дръри Лейн. Ти май ще се окажеш по-голяма загадка, отколкото мислех първоначално. Кажи ми къде са те научили да се изразяваш толкова изискано. Може би си била слугиня в кухнята? Или камериерка? — попита тихо той и се стрелна към нея така внезапно, че я свари напълно неподготвена.
Стисна брадичката й и я загледа толкова настойчиво, че й се зави свят. Все пак тя запази самообладание и смело отговори на погледа на бледосивите очи, от които не убягваше нищо.
Изведнъж Данте изпита странно усещане. В мислите му нахлу неясният спомен за жена със същите необикновени виолетови очи. Това беше толкова отдавна, каза си тъжно той. Тогава бях млад и невероятно наивен. Първата година, прекарана в Лондон, не го бе научила на нищо. Млад глупак, идеалист, който вярваше повече на другите, отколкото на себе си. Колко горчив беше вкусът на предателството…
А сега тези виолетови очи се осмеляваха да му напомнят собствената му глупост. Каква ирония на съдбата, че именно споменът за онази жена разбуди скритата в сърцето му омраза! Та той не знаеше дори името й — двамата бяха разменили само бегъл поглед. Среща на две двойки очи, отдалечени едни от други, споделен миг, нищо повече. Но в този миг времето беше спряло. Тази жена се превърна в олицетворение на всички мечти на младия мъж. Образът й остана неопетнен дори когато всичко останало бе опръскано с кал.
Безименната жена бе пресякла пътя му само за един кратък миг и въпреки това той стоеше тук и размишляваше как ли е живяла през всичките тези години. Тя беше млада тогава — може би една или две години по-възрастна от него. Току-що беше отминал дебютът й във висшето общество на Лондон. Гордите й родители със сигурност бяха хранили надеждата, че дъщеря им ще си намери блестящ съпруг.
Данте все още я виждаше пред себе си: тя стоеше настрана от множеството и наблюдаваше обкръжението си с презрително изражение. Беше дребна и крехка, но главата й беше гордо изправена, сякаш предупреждаваше хората да се държат настрана. Гордата й поза странно му напомняше за младото създание, което стоеше сега пред него. Не, двете нямаха нищо общо. Едната беше облечена в дрипи, другата носеше коприна. Едната беше руса, другата — тъмнокоса. Но въпреки всички тази разлики онази жена сякаш беше сложила своя печат върху момичето. И двете притежаваха ярко изразено чувство за собствено достойнство, но имаше и още нещо, което му убягваше.
Данте разтърси глава, за да прогони упорития спомен. Нима не беше загърбил завинаги романтичните мечтания на младежа, който беше някога? Жената на мечтите му сигурно се беше омъжила за богат аристократ и се беше превърнала в добре охранена матрона, чиито единствени грижи бяха децата и седмичното меню.
Като си представи твърде вероятната прозаична съдба на младежкия си идеал, лицето му се разкриви в презрителна маска. Реа повярва, че отвратеният поглед се отнася до нея, и бе обзета от безумния, но всепоглъщащ напор да избяга от мъчителя си. Без да помисли за последствията на една такава стъпка, тя се шмугна покрай него и сграбчи оставената на масата карта. Потъналият в размишления капитан на „Морския дракон“ не успя да й попречи.
Изведнъж Данте Лейтън се озова в дяволски трудно положение. Малката мръсница се готвеше да изгори най-ценното му притежание!
— Ей сега ще стане на пепел — проговори предупредително Реа, забелязала раздвижването му. Студените искри в очите му я уплашиха повече от всичко, което беше извършил досега Даниел Люис. — Пуснете ме да си вървя! Или, кълна ви се, ще изгоря тази карта, която очевадно ви е по-скъпа от всичко!
Данте Лейтън измери разстоянието между себе си и момичето и се запита дали си струва риска да приеме предизвикателството. Пергаментът щеше да пламне и при най-малкото съприкосновение с пламъчето във фенера.